Богомил Райнов - Голямата скука

Изкачвам се до падината на хребета, за да се уверя, че ония наистина са обезвредени, но падината се простира пред мене безмълвна и празна.

— Няма никого горе!… — извиквам, додето тичам по обратния път.

Обаче горичката от повехнали акации долу е също безмълвна и пуста.

— Любо, къде сте? — викам наново аз.

Сетне повтарям вика си и напрягам гърло и наново го повтарям с мисълта, че трябва да викам по-силно, понеже Любо и Стефан вероятно са се отдалечили доста подир взривовете. А после изведнаж се сещам, че крясъкът ми е напразен, защото наоколо няма никакъв Любо, нито друга жива душа, и аз съм съвсем сам сред пустинята и пустинния зной.

— Те ни изиграха — казвам. — Когато хвърлих бомбите, аз се изкачих горе, но там нямаше никого.

Аз казвам това на Любо, защото в края на краищата съм успял да го намеря и той е седнал в един камънак, дето Стефан бере душа.

— Ние със Стефан ги очистихме — обяснява ми Любо. — Ние минахме от другата страна и ги очистихме, защото помислихме, че може да се уплашиш.

— Глупости — отвръщам, като се опитвам да скрия обидата си. — Ти знаеш, че умея да извивам врата на страха. Смъртта не е чак толкова страшна.

— Ти не ги разбираш тия неща — казва с бледа усмивка Любо. — Ти още не си умирал, за да знаеш какво е това нещо…

— Глупости — повтарям. — Аз неведнаж съм умирал и имам съвсем точна представа за това нещо.

— Ти винаги си бил малко така, Емиле — усмихва се наново Любо, като почуква главата си. — Ти при всяка опасност си представяш, че умираш, но аз, който съм вече мъртъв, мога да ти кажа, че за зло или за добро има само една смърт. Почакай да дойде, и тогава ще приказваме.

Сънят е отминал, ала аз навярно все още се намирам в просъницата, защото си мисля: „Трябваше да го запитам кога ще дойде тая моя смърт. Все по-друго е да знаеш предварително срока.“

От единия отвор на тръбата прониква светлина и аз решавам, че навън вече е ден. После решавам, че трябва да погледна часовника си, но той наново е спрял, защото не съм го навил или защото съм го ударил при падането. Аз ги вземам с ужасна бавност тия елементарни решения по най-прости неща и затуй трябва да мине още доста време, додето реша да погледна това нещо, което цяла вечност вече стискам в дясната си ръка.

Светлината прониква главно от единия отвор, защото съм смачкал буренака пред него с вмъкването си в тръбата. Повдигам се с труд на лакътя си и разтварям пръсти. Там лежи съвсем смачкан полученият на улицата диплян. Започвам да го оправям грижливо и го оправям тъй дълго, че вече почти съм забравил какво върша, когато погледът ми пада на думата, написана отгоре с едри букви:

Прочитам я отново, а сетне я произнасям на пресекулки и гласно, защото тук в тая тръба няма кой да ме чуе:

Сричките звучат с някакъв кънтящ камбанен тон сред полумрака на тръбата и от това думата изглежда още по-странна. Наистина странна дума. И странно позната.

Разсъждавам известно време мудно и мъчително по думата и по нейния смисъл. После през тая смътна и тягостна мудност изведнаж блясва някакво хрумване:

„Днес е вторник — казвам си. — Сигурно е вторник. Не е възможно да съм отминал вторника в безсъзнание.“

Хрумването за още известно време дава храна на разсъжденията ми. „И какво, като е вторник?… И вторникът е като срядата и като всички останали дни.“

Минават още много минути, додето се добера до следната мисъл:

„Вярно, вторник… Само че едно излизане е равносилно на залавяне…“

И какво от туй?

Това, което най-сетне ме измъква от поглъщащата лепкава тиня на мудните разсъждения, е съзнанието, че няма какво повече да губя. Няма какво повече да губя и няма друг път освен избрания, независимо накъде води той.

И внезапно се усещам също както в мига, преди да поема по наклона на зловещия сипей, над който свирят куршумите. Пролазвам из тръбата, като сам се учудвам на способността си да се движа, изправям се и се оглеждам.

Минута по-късно аз вече плискам лицето си с ледената вода от една локва, за да смъкна от себе си нечистотията и вцепенението.

Точно в седем преминавам с олюляващи се стъпки край входа на „Тиволи“, погълнат от мудното течение на навалицата. Не е нужно да се приближавам твърде, за да забележа, че човекът с каскета на карета и този път отсъствува.

На мястото, дето трябва да се намира „пощенската кутия“, стои съвсем друг човек. Ала този друг човек ми е познат, значително по-добре познат от оня с каскета и чантата. Това е Борислав и аз го познавам, макар да е облечен като моряк от търговския флот. Това е Борислав и аз едва подтискам порива си да извикам, да се обадя на приятеля, изникнал ненадейно в тоя чужд град подир толкова дни самота. Но аз преглъщам вика си, защото не мога да се обадя, защото нямам право да се обадя, и само отбелязвам наум, че Борислав също ме е видял и че ако са го изпратили тук за мене, той вече знае къде съм.