Богомил Райнов - Голямата скука

Пътуването до чертата на предградието се оказва дълго и мъчително. За щастие вече е нощ и аз мога без особен риск да сядам от време на време върху мократа трева, за да си почина. Най-сетне стигам до телефонната кабина при автобусната спирка. Площадът е пуст. Влизам в кабината и набирам номера. Няколко остри иззвънявания на интервал от две секунди, после в слушалката се чува глух мъжки глас:

— Кой е?

— Майкъл.

Съобщението ми, изглежда, е доста ненадейно за непознатия, защото той помълчава, а после възклицава изненадано, сякаш едва сега си спомня, че съществува някакъв Майкъл.

— Сам ли сте? Искам да кажа, сигурен ли сте, че няма никой подире ви?

— Съвсем сигурен.

— Тогава запомнете: Зьондер булевард 22.

Названието ми е достатъчно познато, за да съобразя тутакси:

— Но слушайте, аз съм чак на другия край на града и съм съвсем отпаднал и…

— Къде сте точно?

Съобщавам веднага името на площада, тъй като табелката е окачена върху стената точно пред телефонната кабина.

— Добре, чакайте там, до кабината, отдето се обаждате.

И апаратът щраква.

Изпълнявам нареждането, без дори да мисля по това, дали зад него се крие гибелна клопка, или спасителен изход. За по-сигурно излизам от осветената кабина и сядам на плочите в сянката на стената. Връщам се отново при кабината едва когато половин час по-късно или може би цяла вечност по-късно в съседната улица се раздава бученето на мощен автомобилен мотор, който превключва на втора.

Черната кола спира точно пред мене и аз с облекчение откривам, че това не е плимутът на Сеймур. Човекът зад кормилото отваря вратичката мълчаливо и също тъй мълчаливо потегля, след като се настанявам до него. Иска ми се да разгледам лицето му по-внимателно, обаче се боя да проявявам излишно любопитство и се старая да гледам пред себе си, додето колата с пределна скорост лети из пустите нощни улици. При един завой все пак успявам да хвърля бегъл поглед върху лицето на шофьора — едно съвсем шофьорско лице, затворено, безизразно и напълно непознато.

След като прекосяваме целия град, колата най-сетне спира на широк булевард.

— Ето, тази врата! — посочва шофьорът входа пред нас. — Третият етаж. Звънете два пъти.

Възлизам по широките и уморителни стъпала, додето стигам третия етаж. Позвънявам според инструкцията. Отваря ми човек с прошарена коса, облечен в тъмен шлифер. Той ме въвежда в някакъв разкошно мебелиран хол:

— Разполагайте се, Майкъл…

Сетне излиза и аз чувам хлопването на пътната врата. Значи, съм оставен сам. И с един-единствен съвет: да се разполагам. Без дори да знам какво разбира тоя тип под „разполагане“.

Погледът ми пада върху широкото канапе от бледосиня коприна, но аз нямам кураж да седна отгоре му с калните си дрипи. На блестящата от лак и метал подвижна масичка са поставени бутилки, чаши, кутии с цигари и пури. Това ме подсеща, че някога, много отдавна, съм бил пушач и съм обичал вкуса на известни алкохоли. Приближавам до масичката, запалвам една цигара и при първото вдишване едва не падам от ненадейното виене на свят. Но това е едно приятно виене на свят и аз повтарям опита, като се опирам за всеки случай на масичката.

— А, ето го най-сетне блудния син! — чувам в тоя миг зад гърба си гласа на Грейс.

Обръщам се, за да й поднеса почитанията си, ала по внезапно появилия се израз на лицето й разбирам, че малко съм избързал с ненадейния кръгом.

— Но това вие ли сте, Майкъл? Какво е станало с вас, бедни приятелю? И какво чакате, за да влезете в банята?

— Чакам да ми кажете къде е банята — отвръщам, леко смутен от произведения ефект.

— Ето, минете оттук! Вратата в дъното… А аз в това време ще видя да ви намеря някакви дрехи.

Банята, както и следва да се очаква в подобен апартамент, е истински дворец на лукса и хигиената и аз дълго се излежавам в бледосиния порцеланов басейн, а сетне още по-дълго се бръсна и поливам с одеколон, за да отмахна от себе си миризмата на кал и на кофи за отпадъци. После обличам една от снежнобелите хавлии, окачени в преддверието, обувам меки чехли и наново се озовавам в хола.

— Е, сега вече картината е по-друга — посреща ме Грейс, която е седнала в едно от копринените кресла и пуши с обичайния си безучастен израз. — Там на дивана съм складирала каквото можах да намеря. Обличайте се спокойно. Няма да гледам.

Дали тя ще гледа, или няма да гледа, това ми е съвсем безразлично. Отдавна вече съм свикнал да стоя гол пред непознати хора, още от времето, когато един американски полковник в Атина със същата приветливост ми предлагаше банята и гардероба си, след като ме бе измъкнал от затвора. Съвсем безкористно, разбира се. И с една-едничка дружеска молба: да стана предател.