Богомил Райнов - Голямата скука

Продължавам в тъмното и едва постепенно си спомням, че тая въображаема среща преди малко наистина се бе състояла, само че не преди малко, а много отдавна, една заран, когато отивах в министерството. Тогава именно тя ми каза, че Тодоров я е изоставил. Тя ми каза това и млъкна, като чакаше да взема отношение по въпроса и изобщо да почна отново да се занимавам с нейните въпроси, сякаш това беше мой дълг до живот и сякаш нищо не бе се случило. Тя не се сети дори за едно извинение или за една уговорка, че вече няма да ми натяква, а просто стоеше и чакаше да я извадя втори път от батака и аз вероятно наистина бих се опитал да го сторя, ако не чувствувах, че няма да извадя нея, а самичък ще хлътна, тъй като имаше неща, по които не се разбирахме с тая жена, и тия неща съвсем не се свеждаха до мебелировката на хола и до хладилника. Тя стоеше срещу мене на улицата и чакаше да заговоря, а аз стоях срещу нея и чаках тя да разбере, а после, като помълчахме доста по темата и като почнахме да усещаме неловкост от мълчанието, почти едновременно си протегнахме ръка и тя задържа един миг ръката ми в своята и ме погледна в очите и може би едва тогава усети, че което е било, то е минало, защото пусна ръката ми и продължи по пътя си.

Додето мисля по тия стари неща, аз също продължавам пътя си из малките улички, водещи към чертата на предградието. Минувачите по тия улички са доста редки и доколкото се срещат тук-там, те съвсем не са в настроение да обръщат внимание на някой случаен дрипльо.

Маргарита. Аз винаги я наричах така, макар че името бе дълго, защото това идиотско „Марги“, измислено от приятелките й, ме дразнеше. Ние просто се разминахме с нея в онова далечно утро и тя вероятно отново прехвърли мислено цялата вина върху мене и по-специално върху студенината ми, без дори за миг да допусне, че тая студенина ми е струвала доста усилия. Защото, както става винаги, аз разбрах, че съм държал на Маргарита едва тогава, когато я загубих. „Ти си наранен не толкова в сърцето, колкото в достойнството“, казвах си, понеже все трябваше да измисля някакво успокоително. Само че успокоителното не действуваше.

Тя бе първата ми любов и аз разбрах, че това е любов, едва когато я загубих. До тоя момент не бях се запитвал дали това е любов и дори да бих се запитал, навярно щях да реша, че не е, защото Маргарита никога не предизвикваше у мене поне един от симптомите, за които толкова се пише в книгите — виене на свят, задъхване, тръпки в колената, оглупяване, изобщо всички признаци на онуй болестно състояние, което е прието да се смята за висше щастие. Аз, разбира се, бях далече от намерението да обвинявам за това Маргарита, а още по-малко бях склонен да търся вина у себе си. Бях просто решил, че не съм способен да се влюбя, както някои хора не са способни да почернеят на слънце. Нещо, което съвсем не ме опечаляваше.

А после, подир оная прощална среща в градината, изведнаж ми стана ясно, че съм носел у себе си болестното състояние, без дори да го подозирам, че съм обичал тази жена малко повече, отколкото бях допускал. В главата ми се явяваха нетърсени и ненужни дреболии от нашия общ живот, неща, които кой знае защо бях запомнил, без дори да знам, че съм ги запомнил, откъслечни думи, усмивки, привични жестове, включително и такива, които на времето ме дразнеха, а сега почти ме трогваха. Нейният лош обичай да се спъва понякога, макар сто пъти да съм й казвал да гледа в краката си, като ходи, вместо да следи какво впечатление произвежда на околните. Нейната обичайна фраза: „Ако те помоля за нещо, ще го направиш ли?“ — макар неведнаж да съм й обяснявал, че не мога да кажа дали ще направя нещо, преди да знам какво е това нещо. Нейните: „За какво мислиш?“ и „Докога ще мълчиш?“ Всъщност може би наистина бях премного мълчал с Маргарита, искам да кажа — премного неща бях премълчавал у себе си, вместо да ги споделя. Нямам предвид служебните работи, от които тя изобщо не се интересуваше, а всички ония дребни мисли, които смяташ, че не си струва труда да бъдат споделени тъкмо защото са дребни. Може би не си струва труда, но когато само жената говори, а ти мълчиш, твърде е възможно въпреки дългото съжителство да останеш за нея чужд човек и няма защо да се чудиш, ако съжителството един ден се прекъсне.

Разбира се, моите мълчания бяха само едно от многото ни различия. Тя беше стегнато и, общо взето, свястно момиче, само че бе възпитана от леля си, една глупава еснафка, в култа към удобното семейно гнездо, като венец на човешкото съществуване. А аз, особено в ония години, не мислех за гнезда, макар теоретично да приемах ползата от тях и животът ми се представяше не като гнездо, а като път и може би затуй бях склонен да търся у жената по-скоро спътница, отколкото квачка. Така или иначе ние определено не се разбирахме по някои въпроси и когато се разделихме, тъкмо туй най-много ме вбесяваше, че макар да не се разбирах с това момиче, то до болка ми липсваше.