Богомил Райнов - Голямата скука

— Да, но вие сам си го изпросихте. И после режимът с нищо няма да ви притеснява освен в случай, че ви хрумне да го нарушите. Ще имате на разположение всичко необходимо. Ще се радвате на живота. Ще дишате с пълни гърди, доволен, че сте възкръснал!

Той ми маха с ръка за сбогом и излиза.

— Добре ме изиграхте — промърморвам, като поглеждам към Грейс.

— Това беше единственият начин да ви спася — свива рамене жената.

— Вашето спасение за мене е равносилно на разгром. Но все едно, вече нямам сили да се противя и съм крайно уморен, и изобщо едничкото, което искам, е да потъна в едно чисто легло и да засия.

— Леглото е в съседната стая. И, надявам се, е достатъчно чисто — промърморва секретарката.

А когато ставам, добавя:

— Не ми се сърдете, Майкъл. Аз бях решила да надиграя тоя човек. И понеже вие не ми помогнахте, надиграх го сама. Скоро ще разберете, че вие само печелите от цялата тая история.

— Добре, добре. Не ви се сърдя — избъбрям уморено и се запътвам към спалнята.

Леглото е огромно и меко и естествено образцово чисто и аз с наслада се отпускам в него, като се загръщам с пухената завивка. Боя се само, че то няма да бъде за дълго все така чисто. Защото, додето съм бил в банята, аз за всеки случай съм скрил ножчето за бръснене в единия чехъл. И сега, свит под кувертюрата и без да изчаквам пристъпа на възпиращите мисли, с бърз и енергичен жест прерязвам вените на двете си ръце.

Болката не е особено мъчителна. Във всеки случай не е по-мъчителна от едно обикновено по-дълбоко порязване. Разликата е само в това, че последиците ще бъдат малко по различни, отколкото при едно порязване. Поставям палеца върху раната на едната си ръка, а подир туй и върху раната на другата, за да се уверя, че кръвта наистина се изтича. Не съм допускал никога, че ще стигна до тоя акт на малодушие, наричан самоубийство. Обаче когато няма друг изход… И когато това е единственият начин да се избегне другото, по-страшното малодушие…

Кръвта се изтича много бавно, но какво значение, аз няма за къде да бързам. Затуй продължавам да лежа свит под пухената завивка, като се стремя да се оградя от гнетещите мисли, от неприятната лепнеща мокрота на кръвта върху тялото ми и от това обидно и глупаво самосъжаление, което понякога ни обхваща. Да се оградя от всичко и да потъна в прегръдката на сладостно отмаляване, с която ме приема царството на небитието… Царството на Голямата скука…

Всичко това разбира се, не е станало. Но аз не съм го и сънувал. А го преживявам наяве, тук в мрака на бараката, и додето го преживявам, имам чувството, че в главата ми е съвсем ясно и че съм далеч от вълните на бълнуването. Сетне се сепвам и усещам страх. Усещам страх не от въображаемото прерязване на вените, а от това, че мога да лежа така с отворени очи и да преживявам като действителни нещата, които съвсем не са се случили и няма да се случат. Значи, наистина почвам да откачам.

Опитвам се да обуздая страха си, тоя страх от самия себе си, от това което става в главата ми. Защото страхът е само една инстинктивна тръпка, една гадна тръпка, която винаги може да се подтисне, ако си овладял изкуството.

Не, страхът не може да се подтиска, нито да се обуздава. Страхът трябва просто да се отстрани. Да опразниш за миг главата си от всичко, което се намира в нея. Тогава и страхът ще си иде заедно с всичко останало. Да се почувствуваш свободен от съображенията, които предизвикват страха. А когато те опитат да се върнат, да намерят вратата затворена.

Лошото е, че за да държиш вратата затворена, трябва да бъдеш в съзнание. Заспиш ли, страховете наново се промъкват у тебе, предрешени като чудовищни призраци, предрешени като полицаи, сеймуровци и непознати лица, които надничат в мрака през отвора на бараката и шепнат: „Ето го, заобиколете постройката!“ — и ти се събуждаш облян в пот и се взираш изтръпнал в тъмното, а заспиш ли, отново чуваш в ушите си гласа на американеца:

„Много късно идвате, Майкъл! Вие вече сте луд, съвършено луд, а на нас луди хора не ни трябват!“

Когато най-сетне напълно се събуждам, навън пак е светло и аз усещам, че съм съвсем вкочанен от влагата и студа.

„Време е да се размърдаш — казвам си. — Крайно време е да се размърдаш, ако не искаш да свършиш тук в тая кална дупка.“

Опитвам се да стана и когато това най-сетне ми се удава и постоявам няколко минути облегнат на стената, главата ми наново се избистря. „Трябва да прескочиш до града, за да видиш колко е часът и кой ден сме днеска и изобщо да влезеш наново в течението“ — мърморя си назидателно, като правя първите крачки с леко олюляване.