Богомил Райнов - Денят не си личи по заранта

— Надупчен съм… Двата крака… — избъбря с усилие Сеймур. — Бягайте.

Лентата на нощта отново се е скъсала и над главите ни трепти непоносимата белота на прожектора. Сетне отново ни затрупва мрак.

Трябва да бягам наистина. Трябва да опитам да бягам, преди прожекторът да ме е уловил с дългата си мъртвешка ръка.

— Съжалявам, Уйлям.

Наистина съжалявам. В края на краищата той не е Инстанцията. Не, той не е Инстанцията, макар да е част от нейната зла механика.

Вдигам се, но пак се просвам по очи, защото прожекторът, едва минал над нас, повторно се връща, сякаш ни е надушил. И отново проечава дълъг откос от картечница.

— Бягайте… — повтаря Сеймур. — Двете жълти къщи…

Ти вече бълнуваш, Уйлям — казвам си. — Какви жълти къщи в тоя мрак. През деня може да са жълти, но не виждаш ли, че сега всичко е черно.

— Бих искал да ви помогна — промърморвам просто от неловкост.

— Излишно е, късно е… Бягайте… След малко няма да можете…

Да, наистина, какво ще му помагам. И защо трябва да му помагам. За да стреля някой ден по мене. Нека върви по дяволите с тая своя Инстанция.

Върви по дяволите, Уйлям — казвам си. Заставам на колене, вдишвам глътка въздух за кураж, сетне поемам тежкото отпуснато тяло, вдигам се с мъка и тръгвам напред. Върви по дяволите, Уйлям.

Той сигурно вече губи съзнание, но движението го сепва, защото чувам да бъбри несвързано:

— Оставете ме… Глупак такъв… Да не искате и вас да надупчат…

Не е изключено — казвам си, като с мъка напредвам стъпка по стъпка из тая черна хлъзгава пръст, додето отдясно наново лумва прожектор и невидимата картечница наново почва да трещи.

Не е изключено да ме ударят — повтарям си, — въпреки лошото време. Лошото време е мое време, но не е чудно да ме ударят. Малко по-рано, малко по-късно, нали все натам ни е пътят. И без това съм готов за пенсия.

Правя една крачка, после — още една, с риск прожекторът да лумне в очите ми. Важното е да мислиш само за една крачка, само за следващата, иначе става много сложно.

Американецът е увиснал неподвижен в ръцете ми и добре, че е неподвижен, защото разшава ли се, става още по-тежък. От отпуснатото му тяло се носи дъх на мокра дреха и на тютюн. Много пушиш, Уйлям, трябва да помислиш за здравето си.

Ето го и тоя строеж. Най-сетне. Вмъквам се с треперещи от усилие нозе под железобетонната плоча и се облягам на някаква колона. В небето с глух пукот лумва ракета и нощта става розова и светла като ден, като ранния ден при изгрев слънце.

Замирам в теменужната сянка на строежа, колкото да преодолея тази отвратителна тръпка в коленете. Сетне отново тръгвам колебливо. Стъпка по стъпка. Излишно е да бързаме. Никой не ни чака.

Изпуква нова ракета, сякаш за да ми покаже двете къщи, там, насреща, отвъд строежа. Знаех си, че не са жълти. Розови са, като небето, като въздуха, като всичко наоколо, но аз ги познавам, понеже са точно насреща.

Трябва да изчакам да угасне това зарево. Тук вече няма прожектори. Картечницата отдире е замлъкнала. В края на краищата една аларма може да се вдигне и от някое бездомно куче.

Отново е тъмно. Значи, отново е време за тръгване. Тоя Сеймур не яде почти нищо, а тежи, сякаш е от камък. Добре, че няма за къде да бързаме. Никой не ни чака.

Никой ли? Вие пак ме подведохте, Уйлям. Едва съм се промъкнал под дърветата между двете къщи, когато чувам гласа на Мод:

— Насам, Албер!

Тя седи в някакъв черен ситроен и маха с ръка от прозорчето, но като вижда, че съм с багаж, бързо излиза да ми помогне.

— Мъртъв ли е? — пита дамата с безучастния си глас, Един съвсем безучастен глас, който едва-едва потреперва.

— Въпросът засега е висящ… — промърморва вместо мене мъртвецът.

И отново притваря очи.

— Трети ден вали — казва възрастният господин насреща, като поглежда недоволно към стъклото на прозореца, по което дъждът се стича на лъкатушим вадички. — Ако питате мене, свършено е с лятото.

— Понякога и през септември има хубави дни — възразява меко другият възрастен господин, седнал до първия.

— Зависи какво разбирате под хубави дни — избъбря все тъй недоволно първият господин. — Има чудаци, дето смятат мъглата и вятъра за дар божи.

— Да, климатът се променя — забелязва примирително вторият господин.

— Бих казал даже, че отдавна се е променил — мърмори първият господин. — Още откакто почнаха тия опити с бомбата…

Те продължават да обсъждат нетърпящия отлагане проблем за климата и за времето, а аз ги слушам разсеяно, притворил очи, защото, ако имам нужда да гледам някакъв възрастен господин, бих могъл да си послужа с огледалото, въпреки че, надявам се, не съм още чак толкова възрастен, нито дотам изкуфял като тия двамата, макар че човек никога не знае доколко е изкуфял.