Богомил Райнов - Денят не си личи по заранта

— Заваля — оповестява Уйлям.

Виждам го и без да ми го казва. Тежките капки падат отпърво нарядко върху асфалта пред заведението, осветен от зелената светлина на неоновата фирма. Сетне стават по-чести и по-бързи, додето на края дъждът заплющява с пълна сила в дълги зелени струи.

Е, значи нещата се оправят — казвам си с неволно облекчение. Може да е глупаво, но отдавна имам предчувствието, че развали ли се времето, нещата ще тръгнат към оправяне.

— Не разбрах защо преди малко засегнахте темата за невежеството ми — подхвърлям. — Вероятно за да ми подскажете, че мълвата за тази програма Спрайт — е вятър.

— Разбира се, че не е вятър. Ако беше вятър, нямаше да ходите и да подпитвате. За ваше нещастие, Франк не знае нищо определено за нея, както впрочем и аз. Колкото до елементарните неща, тях ги има и в пресата, макар да не се споменава за никаква програма.

— Не съм чел. След като съм тъй погълнат от финансовата страница…

— Не ви е и нужно да четете освен за самообразование. Информацията, както винаги, е съответно филтрирана. Важното е, че ако не се изтребим взаимно с атомни бомби, ще стигнем наистина до скритите механизми на мисълта — като обект на въздействие и като оръжие за въздействие. Което, независимо от брътвежите на вашия Франк, не е никакъв качествен скок, а все същото: геният на разрушението като най-висша човешка проява. Скорпионът, който загива от собственото си ужилване.

Той поглежда бегло часовника си:

— Струва ми се, че можем да тръгваме.

Нощта навън е озвучена с глухия тропот на дъжда. Мерцедесът си седи там, дето сме го оставили.

— Да се надяваме, че още не са ни сложили бомбата — промърморвам, когато дотичваме до колата под плющящите струи.

— За бомбата не знам, но този тип е паркирал тъй, че не виждам ще можем ли да се измъкнем — забелязва Сеймур.

Плътно зад мерцедеса се е залостил камион с огромен фургон, който е изключено да поместим. А типът, споменат от Уйлям, е гарирал отпред, като почти е допрял фолксвагена си до бронята на нашата кола. Самият тип естествено го няма.

— Ударил е ръчната спирачка — установява американецът, като прави опит да тикне малко напред фолксвагена. — Не знам как ще можем да се измъкнем…

— Изобщо няма да можете, мистър — раздава се някакъв глас зад гърба ни. — Този път вече няма да можете.

Обръщам се, колкото да установя, че говорещият е онзи безцветен човек — Добс. До него е застанал някакъв непознат. В ръцете на двамата има пистолети, снабдени със заглушители.

— Приберете си ютиите — произнася спокойно Сеймур.

— И това ще стане, но след като най-първо приберем вас — отвръща Добс, който явно е надарен с онова малко плоско чувство за хумор, тъй любимо на полицаите и дребните гангстери.

Подир тия думи двамата забиват заглушителите в гърбовете ни, за да подскажат, че е време да се размърдаме.

Мракът на нощта, тропотът на дъжда, безлюдният в момента паркинг и на всичко отгоре — тия заглушители… Няма никакъв смисъл да се инатим. Заобикаляме огромния камион и следвайки късите заповеди, се озоваваме в търбуха на фургона. В кабината, доколкото си спомням, не се виждаше шофьор, но едва металната вратичка на фургона се е затворила, и ревът на могъщия мотор, а после и люшкането на пода под нозете подсказват, че сме вече на път.

Вътрешността е почти празна, ако не се смятат двете скамейки, поставени една срещу друга на дължина, и два-три сандъка в насрещния ъгъл. На потона е монтирана електрическа ампула, изпълваща помещението с мъждива жълта светлина.

— Седнете спокойно. Там, насреща — нарежда Добс, като сочи скамейката с пистолета. — Изобщо — без излишни движения. Аз съм от хората, дето първо стрелят, а после съобразяват дали е трябвало да го правят.

Той се настанява срещу нас и подхвърля на спътника си:

— Опипай ги, дето трябва, Били!

Сеймур е запазил невъзмутимия си вид. Бих казал дори, че в момента изглежда по-невъзмутим отвсякога. Само когато споменатият Били бръква във вътрешния му джоб и изважда портфейла, Уйлям забелязва:

— Ако е възможно, не ми дъхайте в лицето. Не обичам клозетните миризми.

Били поглежда зверски, но в тоя момент отново се чува гласът на Добс:

— Остави, Били! Тук аз се разправям. Дай ми го тоя портфейл.

— Щом вече сте го взели, съветвам ви да го прегледате по-основно. Там вътре има една служебна карта… — обажда се Уйлям.

— Не е нужно да проучвам служебните ви карти, мистър Сеймур — отвръща Добс. — Знам отлично кой сте и къде работите.