Богомил Райнов - Денят не си личи по заранта

Камионът се движи с умерена скорост. Умерена, ако си вътре в него, а не ако скачаш. Но време за губене няма. Ще трябва да се рискува някой навехнат или счупен крак, макар че тъкмо сега моментът е най-неподходящ за такива неща.

Сеймур отваря вратата и точно тогава камионът като по чудо забавя ход и съвсем спира. Значи вратата е свързана с кабината.

— Бързо! Скачайте! — извиква Уйлям и изчезва в тъмното.

Следвам го, но едва съм се озовал на асфалта и виждам, че шофьорът на свой ред излиза и се затичва насам. Прескачам желязната релса, ограждаща шосето, като се питам къде ли е потънал Сеймур. Един бегъл поглед назад ме убеждава, че шофьорът ме е зарязал и е решил да види какво става във фургона. Добро намерение, осуетено от американеца, който изскача от другата страна на камиона и с един удар в тила събаря противника. Бих помислил, че джобовете на Уйлям са пълни с пиринчени топки, ако не бях присъствувал лично на обискирането му.

— Изглежда, че сме точно до Базел-бад — казва Сеймур, като идва при мене. — Дели ни само тая гора. И най-добре е да я пресечем пеша. Шофьорът скоро ще се свести.

— Не можахте ли да му приложите една ампула?

— Свършиха се. И по-добре — без ампула. Ако камионът се задържи дълго тук, полицията по движението непременно ще довтаса. Нека се свестява и заминава.

Движим се напосоки в мрачината между дърветата, додето излизаме на някаква пътека. Дъждът е постихнал и вече съвсем леко потропва в листовината.

— Предполагам, че сте били в Базел-бад — произнася полугласно американецът.

— Минавал съм транзит.

— Удобна граница. От едната страна е Базел-бад, а от другата — Базел. Всъщност градът е един и граничната линия дели улици, дворове, даже сгради. Планът ми беше да ви прекарам през една такава сграда.

— Само че каналът се запуши.

— Не се е запушил. Боя се по-скоро, че се е продънил. След като тия типове са се размърдали, не смея да се доверявам на никого. Вярно, че човекът ми е близък. Но нали вече ви казах — дружбата често е само междинно звено между две предателства.

Пътеката извива нагоре. Гората е пооредяла. Почвата става хлъзгава и лепкава. Над височината пред нас се появява бледо зарево.

— Бих запалил една цигара — избъбря Сеймур, — но няма как. Отдавна не съм се катерил посред нощ из баирите.

— Аз — също.

— На времето обичах да скитам в планината.

— Аз — също.

Движим се бавно с леко залитане. Дъх на влага и мокри листа — също като в спалнята ми там, в онази вила.

— Усещате ли тая остра миризма? — пита Сеймур.

— Свежа е.

— Мирише на гробища — възразява американецът.

— Нима ходите по гробища?

— Случва се. Сестрите ми изобщо не са стъпили на гроба на майка ми, тъй че трябва поне аз да я навестявам.

Той спира да си поеме дъх и добавя:

— Тя не ме обичаше твърде. Нали ви казах — бях дошъл на тоя свят съвсем неканен. Но аз още ходя на гроба й. Осъдени сме, изглежда, все пак да обичаме някого. Поне един човек. Поне майка си.

Изкачваме се най-сетне на височината. Това е и краят на гората. Хълмът от другата страна е почти гол. Долу, в ниското, през мъглата на ситния дъжд се виждат светлите ивици на улиците, сякаш очертани с лимоненожълт пунктир върху черната дъска на нощта.

— Да, Базел-бад — установява Сеймур. — Там, на ляво, има един пропускателен пункт. А там, вдясно, е друг. Ние ще минем по средата.

Той посочва някакво място между светлите ивици на улиците, което се откроява единствено с тъмнината си.

— Там е нашият частен пропускателен пункт, Майкъл.

— И вие ли идвате?

— По необходимост. Сам няма да се оправите.

— А вие как ще се оправите?

— Онзи ден пообиколихме насам с моя човек. Накрая все пак избрахме къщата.

— Исках да кажа, как ще се оправите, след като приятелите на Райън са се раздвижили.

— Раздвижването им не е нищо повече от последна конвулсия. Райън е зачеркнат безвъзвратно. Остава му само да влезе в килията. С вашето заминаване вратата на килията се затваря.

Той вади от джоба си пакета цигари, поглежда го, после го прибира.

— Мястото, през което трябва да минем, представлява строителен терен. Изкопи, бетонни основи, колони и трегери — изобщо благоприятна обстановка. Граничната линия е чиста символика. Ако не ни усетят, ще минем като на разходка. Ако ни усетят, ще се наложи да потичаме — напред или назад, според случая. Знаете, че и най-либералната граница е все пак граница.

Почваме да се спускаме надолу по голия хълм, достатъчно тревист, за да не се изпързаляме по калта направо в пропускателния пункт. На триста метра пред нас в мокрия мрак блести белият ореол на първата градска лампа.