Богомил Райнов - Денят не си личи по заранта

Не знам как е по другите етажи на този живот, но отдавна съм се убедил, че на нашия етаж историите, които почват добре, са доста повече от ония, които завършват добре. Изобщо на нашия етаж поговорката, че денят се познава от заранта, не е много на почит. Колкото повече се трупат годините, толкова повече се убеждаваш, че ведрата заран не предвещава непременно хубав ден.

Разбира се, нашата работа е такава, че трябва да предвиждаш всичко и да си носиш чадър даже когато небето е безоблачно. С две думи, работиш по грижливо обмислен план, въоръжен с всевъзможни запасни варианти, за в случай че нещата не се развият тъй, както очакваш. Само че тръгнат ли нещата наопаки, нищо чудно да се окаже, че тъкмо необходимият вариант ти липсва. Налага се да сменяш посоката насам и натам, да импровизираш и да дерайлираш от сигурните релси на плана в несигурните мрачини на риска. А когато си принуден да вземаш бързи решения под дулото на една заплаха, шансовете да сгрешиш неимоверно нарастват.

Автострадата Брюксел-Лиеж, по която се движа в момента, е тъй широка и удобна, че ти е просто скучно да държиш кормилото, и вероятно тъкмо скуката ме кара да предъвквам горните размисли, които не са нито особено интересни, нито твърде нови. Професионални размисли, машинални размисли, лишени дори от обичайната нотка на горчивина. Защото в случая операцията е вече зад гърба ми и тя е била осъществена почти по разписание, което — както вече споменах — не става всеки ден.

Напрежението и опасностите са отминали назад. Напред е пътят на спокойното завръщане. Две хиляди километра път, колкото да снижиш волтажа на нервната си инсталация и наново да откриеш, че животът не е толкова лош. Почти редовен белгийски паспорт, добра кола с изправен мотор, най-сетне — хубаво време, искам да кажа, достатъчно влажно и облачно, за да не завриш от жега. Какво повече?

Влагата и хладината донейде омекотяват миризмата на бензиновите изпарения, които съвременното човечество е свикнало да диша вместо въздух. За да я омекотя още повече, запалвам поредната цигара и се опитвам да не мисля за нищо друго извън особеностите на пътната обстановка.

Широката монотонна писта на автострадата е обилно украсена с баналната символика на шосейните знаци и разсеяният ми поглед се насочва върху един от тях: нож, вилица, а отдолу — 2 км, което на нормален език означава, че ако търся ресторант, имам всички шансове да го намеря съвсем наблизо. Часът за закуска отдавна е минал, а този за обеда още не е дошъл, но понеже закуската и тая заран съм я спестил, възниква въпросът дали не бих могъл да ускоря обеда.

Отпускам леко педала на газта, щом забелязвам в далечината ресторанта. Няма как да не го забележа, понеже той не се гуши нейде край пътя, а е възседнал самия път — дълга бетонена постройка с кръгли прозорци като на параход, прехвърлена подобно на мост над автострадата, сякаш не е заведение за хранене, а надлез.

Намалявам, прочее, скоростта и добре, че намалявам, защото точно до отклонението, водещо към ресторанта, е застанал човек, който ми прави знак да спра. Човекът не ми е съвсем непознат. Това е Борислав.

Последните дни имахме обща работа с Борислав, обаче още предната вечер бяхме си казали сбогом и до скоро виждане, без много да вярваме в последното пожелание. А ето че то се сбъдва прекалено скоро. Толкова скоро, та когато зървам приятеля ми да стърчи край шосето, усещам как едно познато до втръсване чувство на тягост се разлива коварно в гърдите ми. Така е на нашия етаж. Дори да си завършил с успех операцията, една инфекция все пак не е изключена като послеслов.

Спирам за миг, колкото да дам възможност на Борислав да се настани до мене, сетне рязко подкарвам и включвам касетофона. Този номер с касетофона, както е известно, се прави, за да се затрудни евентуалното подслушване, макар че по моему това е вятър работа при наличната техника за очистване на звукозаписа от паразитни шумове.

— С какво ще ме зарадваш? — питам, додето басът на покойния Армстронг заглушава шума на мотора.

— Извънредно нареждане от Центъра. Трябва да измъкнеш Радев от Мюнхен.

— Кой Радев?

— Петко Земляка бе. Не го ли помниш?

Как няма да го помня, след като сме работили заедно. Помня го като Земляка, но съм го забравил като Радев. Нисък, мургав, с прошарена коса, някак тъжно лице и вечния навик да нарича всекиго „земляк“. Не бих се учудил, ако и към баварците се обръща с привичното „а бе, земляк!“…