Богомил Райнов - Денят не си личи по заранта

Една агония, чието времетраене бе малко по-дълго от поносимото. Една агония, безупречно организирана от оня ужасен човек Сеймур, който и сега понякога идва да ме посети в съня ми, за да ме зарадва с думите:

— Вие нямате никакъв изход, Майкъл. Вие сте в капан. Нали знаете какво се нарича капан? Едно такова място, където входът е съвсем свободен за разлика от изхода. Не излизате, а ви изваждат, за да ви видят сметката.

Довършвам някак си порцията, като посвещавам вниманието си най-вече на картофите. Изключено е да се сетиш за Сеймур и да продължиш да се храниш с апетит. Кафето обаче ме разведрява и мислите ми се насочват към настоящето. Едно добре наситено с грижи настояще, това е най-сигурното средство срещу лошите спомени.

Мисълта, че в същия този момент Петко Земляка се крие из Мюнхен точно тъй, както аз се криех на времето в Копенхаген, ме накарва да избързам с уреждане на сметката и да потегля отново по аутобана. Нерви, нищо повече. И да натискам газта, и да не натискам — по-рано от утре заран не мога да се видя с Петко.

Пристигам във Висбаден още по светло. По стар навик най-първо минавам транзит край въпросния адрес, за да огледам мястото. Въпросната улица е встрани от центъра. Тиха уличка в тих жилищен квартал. Въпросният номер е приветлива едноетажна сграда с малка градинка. Подобни спокойни кътчета вдъхват доверие само на дебютанта. Тук рискът да бъдеш забелязан и запомнен е доста по-голям, отколкото на някой оживен булевард.

Продължавам пътя си, стигам до търговските улици в пешеходната зона и след известни усилия намирам място за паркиране в малка пресечка. Прекарвам половин час в някакво кафене, додето се посвечери, и отново потеглям с колата към съответния адрес.

Желязната вратичка на градината се оказва отключена. Влизам и натискам звънеца. Никакъв отзвук. Това не ме отчайва. Два от прозорците на къщата са осветени. Натискам пак, малко по-нахално. Този път се чува превъртането на ключ, сетне — на резе, после — на предпазна верига и на края се подава женско лице с не твърде приветлив израз.

— Хер Шмитхаген? — питам.

— Няма го.

— Но аз го търся за колата…

— Нали ви казах, няма го.

Изглежда, съм я откъснал от телевизора, защото явно не държи да продължава разговора.

— Не ви ли предупреди, че ще го търсят за колата? — упорствувам, като я гледам настойчиво.

Този настойчив поглед май че я изтръгва от телевизионната хипноза, защото промърморва:

— Всъщност, да. Каза да се обадите утре заран.

Тя вече е готова да ми хлопне вратата, ала аз я изпреварвам:

— Но защо утре заран?

— Боже мой, защото го няма — не разбрахте ли. Ще се върне чак след полунощ. Няма да дойдете да го търсите след полунощ за някаква си кола!

Тоя път вратата се затваря под носа ми и аз оставам сам да разсъждавам по това, какъв враг на добрите обноски са тия две злини — телевизорът и критичната възраст.

Утре заран, това значи най-рано към седем и нещо. Плюс петстотин километра до Мюнхен. При най-добро развитие на събитията, срещата с Петко няма да стане преди обедния час.

Излишно е да се въртя повече тук и да привличам вниманието на съседите. Поемам с колата отново към центъра, излизам на някакъв площад с църква и градинка, паркирам на първото свободно място и се оглеждам. Нощ, върволица от улични лампи и там, насреща, един червен неонов надпис: Кюраско.

Най-после нещо познато сред тази чужда обстановка. Ресторантите Кюраско са известни в целия Запад със своеобразното си меню: в тях се сервира само печено говеждо месо от специално отглеждан за целта добитък в Аржентина. Мъжко ядене, което те освобождава от необходимостта да избираш. Върху листа е изписан силуетът на едно безименно говедо, разграфено на строго номерирани части. Посочваш от коя част да ти бъде приготвен бифтекът — и толкова. Останалото време можеш да си мислиш по своите работи, вместо да водиш дълги гастрономически разговори с метр д’отела.

В тия ресторанти винаги е оживено. Но те имат и това предимство, че малките маси са разположени в сепарета, тъй че не си длъжен да слушаш околните разговори, а още по-малко — да участвуваш в тях.

След мрака и хладината на нощта заведението ме обгръща приветливо с мигащата светлина на големите червени свещи, с топлината и апетитния мирис на печено месо. Обстановката е естетично-грубовата, за да ни внуши, че сме почти в Аржентина — бели стени, черни греди, червени покривки. Поемам към вътрешността, като се озъртам за свободно място, когато чувам познат глас: