Богомил Райнов - Денят не си личи по заранта

— Сам ли сте, Майкъл?

Поглеждам към съответното сепаре. Първата ми мисъл е да си кажа, че спя, и да се събудя. Втората — да се престоря на невидим.

— Сам съм, Уйлям.

— В такъв случай може да заповядате. Аз също съм сам.

И за да не помисля, че се натрапва, Сеймур добавя:

— Все едно, няма да намерите свободна маса. Тази беше последната.

Да, Сеймур. Същият, какъвто го помня от Копенхаген, и същият, какъвто го виждам в сънищата си. Леко прошарените коси, сивите хладни очи, мъжественото лице с едва уловим израз на отегчение.

Понеже няма какво друго да правя, налага се да играя на непринуденост. Сядам с царствена невъзмутимост на насрещния стол и запитвам:

— Вече поръчахте ли?

— Не. Вас чаках. — Тънките му устни отбелязват нещо като полуусмивка: — Не съм ви чакал, разбира се. Но знаете ли, Майкъл: винаги съм бил сигурен, че някой ден отново ще се видим.

— Вие ме ласкаете, Уйлям. Предполагах, че отдавна сте ме забравили.

— За мене наистина би било по-удобно да ви забравя. Обаче какво да се прави: аз никога не забравям пораженията си.

В този момент един келнер с червена жилетка и бяла престилка се приближава да приеме поръчката. Сеймур ме поглежда въпросително.

— Ако вече сте избрали, аз ще взема същото — забелязвам, за да скъся действието.

— Какво има да избирам! Филе, естествено!

И като се обръща към келнера, формулира:

— Две „бифе де ломо“, салати, бутилки червено вино.

А понеже момъкът прави опит да подхване разговор за марката и реколтата на виното, Сеймур го изпреварва:

— По ваш избор.

Онзи кима и се отдалечава. Уйлям ми предлага пакета кент и сам забучква по стар навик цигарата в десния ъгъл на устата си. Запалваме и пушим в мълчание. Усещам, че Сеймур ме наблюдава, и на свой ред го поглеждам с установената вече непринуденост. Лицето му е сериозно, дори някак замислено, но в погледа на сивите очи се мярка весела искра.

— За да не ви развалям апетита, искам предварително да ви кажа, че онази история в Копенхаген е за мене минала работа. Вярно е, че не съм я забравил, обаче отдавна съм я погребал в архивите. Така че можете спокойно да си изядете филето, с пълната увереност, че нищо не ви заплашва.

— Не съм и очаквал друго от вас, Уйлям.

— Разбира се, ако някои инстанции научат, че продължавате да се подвизавате в тая част на света, това едва ли ще им се види приемливо. Но аз не съм шеф на тия инстанции, нито съм натоварен да се занимавам с вашия случай и в момента се намирам тук по съвсем частна работа.

— Аз също, Уйлям.

— Толкова по-добре. Нека смятаме прочее, че сме двама туристи, запознали се някога през ваканцията и срещнали се наново при една втора ваканция.

— Хубаво нещо са ваканциите — кимам. — Макар че, между нас казано, оная, първата, едва не ми костваше живота.

Той ме поглежда мълчаливо, примижал с дясното око от дима на цигарата, висяща в ъгъла на устата му. Сетне произнася с известно колебание:

— Може би е излишно да го казвам, защото няма да повярвате, но всъщност вие дължите на мене живота си, Майкъл.

— Не се и съмнявам.

— Нямам никакво намерение да ви убеждавам, но така е. Ако бях провел операцията за залавянето ви с необходимия педантизъм, вие без друго щяхте да бъдете заловен. Естествено, не можех да не я проведа, но я проведох през пръсти. Това ви спаси.

— В такъв случай не знам как да разбирам жеста ви.

— По възможно най-простия начин. Една негласна отплата за собствения ви жест, вечерта, в оная квартира. Имахте възможност да ме ликвидирате, а се задоволихте да ме приспите.

— Не допусках, че съм заслужил вашата признателност.

— Вие смятате, че моето поражение — това е вашето бягство. Поражението ми е, че не успях да ви направя свой човек. Оттам нататък вашата съдба беше без особено значение за мене. Играта, все едно, беше свършена. Какъв смисъл да ви хвърлям на зверовете.

Момъкът с червената жилетка донася двата току-що изпечени къса месо върху две дървени подложки, сервира салатите, налива вино в чашите и се отдалечава.

— Предполагам, че се храните в тоя тип ресторанти, понеже тук има най-малък шанс готвачите да пипат месото с ръце… — забелязвам, като си спомням обичайната му гнусливост.

— Сигурно го пипат, додето е сурово, но едва ли могат да си позволят тая фамилиарност, когато е горещо — промърморва Сеймур, като смачква угарката в пепелника.

Той се заема с филето си, отрязва късче с острия като бръснач нож, но преди да го набоде, добавя: