Матю Райли - Плашилото

Това бе списък от хора — особени хора, блестящи в гибелните си професии, — които трябваше да бъдат премахнати от лицето на земята до дванайсет часа на обяд, 26 октомври, американско източно стандартно време.

Въздушното пространство над Сибир

09:00 местно време (21:00 ИСВ, 25 октомври)

Самолетът се носеше в небето със скорост, два пъти по-голяма от скоростта на звука.

Въпреки факта, че беше голям, той не се виждаше на никой радарен екран. И макар че с лекота преодоляваше звуковата бариера, не издаваше специфичния екот — за това се грижеше ново откритие в областта на вълновонавигационните сензори.

Със „свъсените“ прозорци на пилотската си кабина, с черната си, поглъщаща радарните сигнали боя и уникалния дизайн на крилете си, стелт бомбардировачът Б–2 обикновено не изпълняваше такива операции.

Той бе предвиден да носи осемнайсет тона боеприпаси, от лазерно насочвани бомби до термоядрени ракети въздух — земя.

Днес обаче самолетът не носеше бомби.

Днес оръжейният му отсек беше зает от лек, но необикновен товар: един скоростен бронетранспортьор и осем американски морски пехотинци.

Застаналият в кабината на бомбардировача капитан Шейн М. Скофийлд изобщо не подозираше, че преди пет дни е станал жертва в най-големия лов на хора в историята.

Сивото сибирско небе се отразяваше в сребърните стъкла на заоблените му огледални очила. Те скриваха двата вертикални белега, които пресичаха очите на Скофийлд — рани от предишна операция и причина за оперативната му позивна: Плашилото.

Скофийлд беше висок един и осемдесет, строен и мускулест. Под сиво-бялата му каска се криеше остра черна коса и красиво мъжествено лице. Капитанът бе известен и с бърз ум и хладнокръвие при извънредни обстоятелства. Обикновените морски пехотинци го уважаваха — той беше командир, който се грижи за подчинените си. Носеше се слух, че е внук на великия Майкъл Скофийлд, морски пехотинец, чиито подвизи по време на Втората световна война се бяха превърнали в легенда.

Бомбардировачът летеше към далечен край в Северна Русия — към пустото сибирско крайбрежие, където имаше изоставена съветска база.

Нейното официално съветско име бе „Краск–8: наказателна и поддържаща колония“, най-външният от осем лагера, заобикалящи арктическия град Краск. В известната с въображението си съветска традиция те бяха наречени Краск–1, Краск–2, Краск–3 и така нататък.

Допреди четири дни Краск–8 беше известен просто като отдавна забравена екссъветска база — наполовина лагер, наполовина поддържащ център, в който работеха политически затворници. Из бившия Съветски съюз бе имало стотици такива лагери — гигантски, грозни, осеяни с петролни петна райони, които до 1991 година бяха промишленото сърце на СССР, но които сега лежаха заспали, зарязани да се рушат в снега, градове призраци от епохата на Студената война.

Ала преди два дни, на 24 октомври, всичко това се беше променило.

Защото на този ден трийсет добре въоръжени и обучени чеченски ислямистки терористи бяха превзели Краск–8 и бяха заявили на руското правителство, че възнамеряват да изстрелят четири ядрени ракети СС–18 — ракети, които просто бяха оставени в бункерите си след разпадането на Съветите през 1991 година, — срещу Москва, ако Русия не изтегли войските си от Чечения и не обяви бунтовната република за независима държава.