Ан Райс - Пандора

В дъното на една зала внезапно видях Мариус!

Той ме бе наблюдавал от доста време и сега ме дари с най-трагичната и любяща усмивка. Носеше голяма дълга къдрава перука, боядисана в същия цвят като косата му, и клоширан кадифен жакет с богат набор от дантели, които французите много обичаха. Кожата му бе златиста. Това говореше за огън. Внезапно разбрах, че е преживял нещо ужасно. Сините му очи радостно искряха от любов и без да променя небрежната си поза — беше опрял лакът на клавикорда — ми прати лека въздушна целувка.

Не можех да повярвам на очите си. Наистина ли той беше там? Дали аз самата се намирах на това място, облечена в корсаж с голямо деколте и с тези огромни фусти — едната ловко надиплена, за да се вижда другата? Кожата ми в онази епоха бе като изкуствена. Косата ми бе професионално оформена в претенциозен кок.

Не обръщах внимание на смъртните ръце, които силно ме притискаха. По онова време се бях оставила да бъда водена по света от свиреп азиатски вампир, към когото не изпитвах нищо. Бях попаднала във вечния капан за една жена: бях се превърнала в необвързан и показен придатък към личността на един мъж, който въпреки неприятния си остър език бе достатъчно силен, за да води и двама ни през времето.

Азиатецът се бе оттеглил, бавно повел своята внимателно подбрана жертва към една от спалните горе.

Мариус дойде при мен, целуна ме и ме прегърна. Затворих очи.

— Това е Мариус — прошепнах. — Наистина е Мариус.

— Пандора! — каза той и се отдръпна, за да ме погледне. — Моята Пандора!

Кожата му бе обгоряла. Виждах едва доловими белези. Но почти бе заздравяла.

Той ме заведе на подиума! Беше съвършено въплъщение на човешко същество. Поведе ме в стъпките на танца. Едва си поемах дъх. Следвах го, изумена при всяка нова извивка от възторженото му лице, и изгубих представа за столетията, дори за хилядолетията. Внезапно поисках да разбера всичко — къде е бил, какво го е сполетяло. Гордостта и срамът ме бяха напуснали. Дали виждаше, че сега съм само сянката на жената, която бе познавал?

— Ти си надеждата на моята душа — прошепнах.

Той бързо ме изведе навън. Качихме се в карета и поехме към двореца му. Той ме обсипа с целувки. Притиснах се в него.

— Ти — каза той, — моя мечта, мое безразсъдно пропиляно съкровище, ти си тук, оцеляла си.

— Тук съм, защото ти ме виждаш — казах горчиво. — Защото ме огряваш със свещта, аз почти виждам силата си в огледалото.

Внезапно чух звук, древен и ужасен звук. Сърцето на Акаша, сърцето на Енкил.

Каретата бе спряла. Железни порти. Прислуга.

Дворецът бе просторен и луксозен — показно жилище на богат благородник.

— Те вътре ли са, Майката и Бащата? — попитах.

— О, да, все същите. Съвсем благонадеждни в своето вечно мълчание — Гласът му сякаш се противопоставяше на целия този ужас.

Не можех да го понеса. Трябваше да избягам от звука на сърцето й. Пред очите ми се изправи образът на вцепенените Крал и Кралица.

— Не! Изведи ме оттук. Не мога да вляза. Мариус, не мога да ги погледна!

— Пандора, те са скрити под двореца. Няма защо да ги гледаш. Няма да разберат. Пандора, те са все същите.

Ах! Същите! Мислите ми препускаха назад през опасни земи, към първите ми нощи, когато бях сама и смъртна в Антиохия, и към последвалите победи и загуби от онова време. Ах! Акаша беше същата! Страхувах се, че ще започна да пищя неудържимо.

— Много добре — каза Мариус, — ще отидем, където пожелаеш.

Казах на кочияша адреса на своето скривалище.

Не можех да погледна Мариус. Той храбро се преструваше, че се радва на нашата среща. Говореше за наука и литература, за Шекспир, Драйдън и Новия свят, пълен с джунгли и реки. Но в гласа му долових, че радостта го е напуснала.

Зарових лицето си в него. Когато каретата спря, скочих навън и хукнах към вратата на малката ми къща. Погледнах назад. Той стоеше на улицата.

Беше тъжен и уморен, бавно кимна с глава в знак на съгласие.

— Може ли да изчакам отвън? — попита. — Има ли надежда да промениш решението си? Ще чакам тук вечно!

— Решението не е мое! — казах. — Довечера напускам този град. Забрави ме. Забрави, че някога си ме виждал!

— Моя любов — каза той нежно. — Моя единствена любов.

Изтичах вътре и затворих вратата. Чух как каретата потегли. Обзе ме ярост, каквато не бях изпитвала от живота си като смъртна, удрях стените с юмруци, като опитвах да обуздая неимоверната си сила и се стараех да не дам воля на виковете, които напираха в мен.