Ан Райс - Пандора

Щом напуснах хълма с кошерите и поех към далечната светлина от лампата на Касиодор, аз погледнах назад.

Нещо се издигаше откъм кошерите, нещо необятно, невидимо и могъщо, което усещах и чувах. Не изпитах страх, а ме озари мимолетна надежда, че нещо Ново се е появило на този свят, защото никога не съм виждала духове.

Тази сила идваше от самите пчели, от тяхното загадъчно познание и неизброими изключителни възможности, сякаш я бяха породили съвсем случайно, или пък съзнателно я бяха предизвикали чрез своята безгранична съзидателност, педантичност и издръжливост.

Беше нещо като стария римски горски дух. Видях как това нещо полетя безгрижно над нивята. Видях го да влиза в тялото на едно плашило насред нивите, което монасите бяха направили с добре оформена кръгла глава от дърво, нарисувани очи, недодялан нос и смееща се уста — едно напълно завършено същество, което можеше да бъде местено от време на време, непокътнато в своите монашески одежди с качулка.

Видях как това плашило, този човек от слама и дърво, забързано се носеше из нивите и лозята, докато стигна до килията на Касиодор. Аз го последвах!

После чух, че съществото нададе тих стон. Чух го и видях как плашилото се преви от мъка, притиснало сламените си ръце към несъществуващите уши. То се гърчеше от скръб.

Касиодор бе мъртъв. Бе угаснал тихо в осветената си килия с отворена врата, върху писалищната си маса. Сивокос, стар и безмълвен, той лежеше върху своя ръкопис. Бе живял повече от деветдесет години. А сега бе мъртъв.

Това същество, това плашило, бе обезумяло от мъка и болка, поклащаше се и стенеше, сякаш този звук не можеше да бъде чут от хората.

Аз, която никога не бях виждала духове, го гледах учудено. Тогава то усети присъствието ми. Обърна се. Той — поне така изглеждаше в тези дрипави дрехи и сламено тяло — се протегна към мен. Разпери сламените си ръце. От ръкавите се сипеше слама. Дървената му глава се клатеше върху пръта, който му служеше за гръбнак. Той — или То — ме умоляваше: молеше ме за отговор на най-важните въпроси, задавани някога от хората и безсмъртните. Обърна се към мен за тези отговори!

После, след като отново погледна мъртвия Касиодор, той се затича към мен през полегатата трева, и потребността му се изля от него, струеше от него, а ръцете му бяха разперени, докато ме гледаше. Не бих ли могла да обясня? Не бих ли могла да облека в някакъв Божествен Замисъл загадъчната загуба на Касиодор! Касиодор, който със своя вивариум бе достоен съперник на пчелните кошери по изисканост и разкош! Не друг, а вивариумът бе пробудил това усещане в кошерите! Не бих ли могла да облекча болката на това създание!

— В този свят има ужасни неща — прошепнах. — Той се гради на загадки и е зависим от тях. Ако искаш да намериш покой, върни се в кошерите, изгуби човешкия си облик и отново слез долу, потъни в безсмисления живот на доволните пчели, от които се роди.

Той стоеше неподвижно и ме слушаше.

— Ако искаш да водиш плътски живот, човешки живот, тежък живот, който може да се движи из времето и пространството, бори се за него. Ако искаш да възприемеш човешката философия, се бори и стани мъдър, тъй че никога нищо да не те наранява. Мъдростта е сила. Превърни се, каквото и да си сега, в нещо с цел.

Но разбери едно. Всичко под това небе е измислица. Всички митове, всяка религия, философия и история — всички те са лъжи.

Съществото, било то мъж или жена, вдигна сламените си ръце сякаш да покрие устата си. Аз му обърнах гръб.

Тръгнах тихо из лозята. Не след дълго монасите щяха да открият, че техният игумен, техният гений и светец, е издъхнал, работейки.

Погледнах назад и с учудване установих, че сламената фигура продължаваше да стои, оживяла и заела позата на изправен човек, и да ме наблюдава.

— Няма да ти се доверя! — извиках на сламения човек. — Няма да търся заедно с теб никакви отговори! Но запомни това: ако се превърнеш в живо същество като мен, обичай всички мъже и жени и децата им. Не черпи силата си от кръвта! Недей да се храниш със страданието. Не се въздигай като бог над тълпи, които те славословят. Не лъжи!

То ме слушаше. Чуваше. Остана неподвижно.

Аз побягнах. Тичах по скалистите склонове из горите на Калабрия, докато се отдалечих от него. Под луната видях разгърнатото великолепие на вивариума с неговата обител и полегати покриви, откъснал бреговете на блещукащия залив от морето.

Никога вече не видях сламеното същество. Не знам какво беше. Не искам да ме разпитваш за него.