Ан Райс: Пандора

Трябва да отида при Лестат, да го погледна в очите. Трябва да видя онова, което той е видял!

Нека младите възпяват смъртта. Те са глупави.

Най-прекрасното нещо под слънцето и луната е човешката душа. Възхищавам се от малките чудеса на добрината, които се случват между хората, възхищавам се от развитието на съвестта, от неотстъпчивостта на разума пред суеверието и отчаянието. Възхищавам се от човешката издръжливост.

Има още една история, която ще ти разкажа. Не знам защо искам да я напиша тук. Но е така. Вероятно, защото усещам, че ти — един вампир, който вижда духове — ще я разбереш, и сигурно ще разбереш защо останах така равнодушна към нея.

Веднъж през шести век — тоест, петстотин години след раждането на Христос и триста години, откакто бях напуснала Мариус — отидох да поскитам из варварска Италия. Остготите отдавна бяха опустошили полуострова.

После го нападнаха други племена, които плячкосваха, горяха и изнасяха камъни от старите храмове.

Да отида там за мен бе като да вървя по горящи въглени.

Но Рим се бореше с някаква своя концепция, със своите принципи, опитвайки да обедини езическото с християнското и да намери покой от варварските нашествия.

Римският Сенат все още съществуваше. Единствен той бе оцелял от всички институции.

А един учен, произлязъл от семейство като моето, Боеций, много образован мъж, който изучаваше древните и светците, неотдавна бе наказан със смърт, но не и преди да ни е оставил една прекрасна книга. Днес тя може да се намери във всяка библиотека. Това, разбира се, е „Утешението на философията“.

Трябваше да видя със собствените си очи опустошения Форум, изгорелите голи римски хълмове, прасетата и козите, които се скитаха из местата, където някога Цицерон бе говорил пред тълпите. Трябваше да видя клетите бедняци, които живееха в отчаяние по бреговете на Тибър.

Наложи се да видя краха на класическия свят. Трябваше да видя християнските църкви и олтари.

Трябваше да видя един конкретен учен. И той като Боеций имаше старо римско потекло и също като него бе прочел класиците и светците. Той беше мъж, чиито произведения обиколиха целия свят и стигнаха чак до учения Беда в Англия.

А той бе построил манастир, един огромен светъл лъч от творчество и оптимизъм, въпреки разрухата и войната.

Разбира се, този мъж бе ученият Касиодор, а неговият манастир се намираше на самия връх на италианския ботуш, сред райските земи на зелената Калабрия.

Пристигнах там в началото на вечерта, следвайки плана си, когато манастирът наподобяваше прекрасно осветено градче.

Монасите преписваха усилено в скрипториума.

А в своята килия, широко отворена към нощта, седеше самият Касиодор, зает с писане мъж, прехвърлил деветдесетте.

Той бе оцелял сред варварското управление, осъдило на смърт приятеля му Боеций. Бе служил на остготския император Теодорих и бе доживял да се оттегли от държавна служба — беше оцелял, за да построи мечтания от него манастир и да пише на монасите от целия свят, с които да сподели познанията си за древните и да съхрани мъдростта на гърците и римляните.

Дали той наистина беше последният човек от древния свят, както твърдят някои? Последният, който можеше да чете и на латински, и на гръцки? Последният, който би могъл да оцени и Аристотел, и канона на римския папа? Платон и свети Павел?

Тогава не знаех, че ще го помнят толкова дълго. Не знаех и колко скоро щяха да го забравят!

Вивариумът, разположен върху планинските склонове, бе тържество на архитектурата. Там имаше искрящи езерца, в които можеше да се лови и развъжда риба. Имаше и християнска църква със задължителния кръст, спални помещения и стаи за уморените посетители. Библиотеката му бе богата с книги на класиците от моето време, както и с Евангелия, които вече са изчезнали. Манастирът изобилстваше с всякакви диви плодове и зърнени култури, дървета, натежали от плод и пшеничени ниви.

Монасите се грижеха за всичко това и се отдаваха на денонощно преписване на книги в техния дълъг скрипториум.

Имаше и пчелни кошери на това прекрасно крайбрежие, окъпано в лунна светлина — стотици кошери, от които монасите добиваха мед за ядене, восък за църковните свещи и пчелно млечице за мехлеми. Кошерите се намираха върху хълм, голям колкото овощната градина или фермата на вивариума.

Аз дебнех Касиодор. Промъквах се между кошерите и както винаги се възхищавах от необяснимата организация на пчелите, защото мистериозният им танц в търсене на цветен прашец и тяхното роене ми бяха познати дълго преди човешкият свят да узнае за тях.