Ан Райс: Пандора

— Значи си ме виждал там?

— О, често — отвърна ти. — Да. — Отново извърна поглед. Разбрах, че го направи, за да прикриеш някакво чувство. После тъмните ти очи отново ме погледнаха.

— Пандора, светът е наш, нали? — прошепна.

— Не знам, Дейвид. Но ще се срещнем утре вечер. Защо не дойде при мен там? На това топло и осветено място?

— Стори ми се, че ще бъде далеч по — грубо натрапване, ако дойда при теб в свещеното уединение на едно пълно кафене. Хората ходят по такива места, за да останат насаме, нали? Реших, че тук ще е някак по — уместно. И не исках да се превръщам във воайор. Както повечето новаци и аз трябва да се храня всяка нощ. Беше случайност, че се видяхме по това време.

— Това е очарователно, Дейвид — казах. — От доста време насам никой не ме е очаровал. Ще се срещнем там… утре вечер.

А след това бях обладана от порочно усещане. Доближих те и те прегърнах със съзнанието, че твърдостта и студът на вековното ми тяло ще събудят у теб най — дълбок ужас, тъй като беше новосъздаден и лесно можеше да минеш за смъртен.

Но ти не се отдръпна. И когато те целунах по бузата, ми отвърна със същото.

Сега се питам, докато седя тук в това кафене и пиша… и с тези думи вероятно се опитвам да ти дам повече, отколкото искаш… какво ли щях да направя, ако не ме бе целунал, ако се бе отдръпнал от страх — нещо толкова типично за младите.

Дейвид, ти наистина ме озадачаваш.

Виждаш, че започнах да описвам тук не живота си, а онова, което се случи с нас двамата през тези две нощи.

Позволи ми това, Дейвид. Позволи ми да говоря за нас двамата, а може би после ще си върна спомена за изгубения си живот.

Когато влезе в кафенето онази вечер, не обърнах особено внимание на бележниците. Носеше два. Бяха дебели.

Кожената им подвързия излъчваше хубав и старинен аромат, и едва когато ги сложи на масата, по блясъка на твоя сдържан, дисциплиниран ум разбрах, че имат нещо общо с мен.

Бях избрала тази маса в центъра на претъпкания салон, сякаш исках да бъда в центъра на водовъртежа от движещи се, ухаещи простосмъртни. Ти изглеждаше щастлив и безстрашен, напълно в свои води.

Беше облякъл поредния зашеметяващ костюм с модерна кройка, с дълга пелерина от камгарна вълна — много изискано и все пак европейско, а със златистата си кожа и искрящи очи накара всички жени, както и някои мъже в кафенето да се извръщат след теб.

Усмихна се. Сигурно съм ти заприличала на плужек под наметалото и качулката си, със златистите очила, закрили лицето ми наполовина и едва доловимото евтино червило с лек пурпурно — розов цвят по устните, който ми навяваше мисли за синини по кожата, Беше ми се сторило много съблазнително в огледалото на магазина и се радвах, че устата ми не бе сред нещата, които се налага да крия. Устните ми са вече почти безцветни. С това червило можех да се усмихвам.

Носех ръкавиците си от черна дантела с отрязани пръсти, за да мога да усещам допир, а ноктите си бях покрила със сажди, за да не искрят като кристал в кафенето. Подадох ти ръка и ти я целуна.

Беше все така благоприличен и дързък. Последва най — топлата усмивка, в която мисля, че преобладаваше предишната ти същност, защото изглеждаше твърде мъдър за толкова млад и набит човек. Удивих се на съвършената визия, която си бе създал.

— Нямаш представа колко се радвам — каза ти, — че дойде, че ми позволи да седна до теб на тази маса.

— Ти ме накара да го пожелая — отвърнах, вдигайки ръце и видях, че въпреки саждите очите ти са заслепени от кристалоподобните ми нокти.

Протегнах се към теб в очакване да се отдръпнеш, но ти остави топлата си тъмна ръка в моите студени бели пръсти.

— Приличам ли ти на живо същество? — попитах те.

— О, да, със сигурност, най — сияйното и съвършено живо същество.

Поръчахме кафе, както очакват от нас простосмъртните, като изпитвахме много по — голямо удоволствие от топлината и аромата, отколкото биха могли да си представят, дори разбъркахме течността в малките чашки с лъжичките. Пред себе си имах червен десерт. Той все още е тук, разбира се. Поръчах го, просто защото е червен — ягоди, заляти със сироп — със силен, сладък аромат, който би привлякъл пчелите.

Усмихнах се на ласкателството ти. Харесваше ми.

Развеселена, аз се включих в играта. Оставих качулката си да се смъкне и разпилях косата си, за да могат гъстотата и тъмнокафявият й цвят да блеснат на светлината.

Разбира се, за смъртните това не е такъв знак, какъвто е русата коса на Мариус или тази на Лестат. Но аз обичам косата си, обичам да усещам воала, който образува, спусната върху раменете ми, а и ми хареса онова, което видях в очите ти.