Ан Райс: Пандора

И така си се превърнал в Преродения Дейвид, Дейвид с бляскавата красота на Индия и грубата, добре поддържана сила на британското потекло, когото Лестат бе превърнал във вампир, прехвърляйки и тялото и душата, извършвайки чудо посредством Черния Номер, за пореден път сторил грях, който да стъписа съвременниците му и по-възрастните от него.

И това, това ти е било причинено от твоя най-добър приятел!

Добре дошъл и мрака, Дейвид. Добре дошъл във владението на шекспировата „колеблива луна“.

Ти дръзко се приближи към мен по моста.

— Прости ми, Пандора — каза толкова тихо. Безупречен британски акцент, характерен за висшата класа и обичайният очарователен британски ритъм — толкова изкусителен, сякаш казва, че „всички ние ще спасим света“.

Застана на порядъчно разстояние, сякаш бях девица от миналия век, а ти не желаете да тревожиш нито мен, нито крехката ми чувствителност. Усмихнах се.

После се поглезих. Огледах те от главата до петите, новака, когото Лестат — противно на заповедта на Мариус — бе дръзнал да сътвори. Видях твоите човешки съставки: необятна човешка душа, безстрашна, макар и наполовина отчаяно влюбена, и тяло, заради което Лестат едва не се бе наранил, за да превърне в могъщо. Беше ти влял повече кръв, отколкото с лекота би ти дал по време на трансформацията. Бе опитал да ти даде своя кураж, своята интелигентност и хитрост; беше се постарал заедно с кръвта да ти влее защита.

Беше се справил добре. Силата ти бе всеобхватна и очевидна. Кръвта на нашата кралица — майка Акаша се бе смесила с тази на Лестат. Мариус, моят стар любовник, също бе дал част от своята. Ах, този Лестат! Сега дори се говори, говори се, че може би е пил и от Христовата кръв.

Именно този въпрос бе първият, който ти зададох, тъй като любопитството ми надделя, защото проучването на света за знания, често е свързано с такова мъчително търсене, от което се ужасявам.

— Кажи ми истината — казах. — Тази история за Мемнох Дявола. Лестат твърдеше, че е бил и в Ада, и в Рая. Донесъл оттам воала на света Вероника, на който бил ликът на Христос! Този воал покръстил хиляди хора в христовата вяра, излекувал отчуждението и облекчил горестта. Накарал други Деца на Мрака да устремят ръце към смъртоносната утринна светлина, сякаш слънцето не било нищо друго освен Божия огън.

— Да, всичко това се е случило, както съм го описал — каза ти и сведе глава с вежлива, но не пресилена скромност. — А знаеш, че някои от… нас загинаха в този огън, а журналистите и учените събираха изпепелените ни останки, за да ги изследват.

Учудих се на невъзмутимото ти отношение. Светоусещане, типично за двадесети век. Разум, воден от неизмеримо богатство от информация и бързина на говора, чийто интелект се отличава с пъргавина, синтез и вероятности и всичко това на фона на ужасни преживявания, войни, кланета, може би най — голямото зло, което светът някога е виждал.

— Всичко това се е случило — каза ти. — Аз наистина се срещнах с Мекар и Махарег, древните, и няма защо да се страхуваш, че не знам колко крехък е коренът ни. Беше мило от твои страна да се отнесеш толкова покровителствено с мен.

Вътрешно бях очарована.

— А ти самият, какво си помисли за този Свещен Воал? — попитах го.

— Помислих си за Фатима — каза ти тихо, — За Покрова от Торино, една вълна, надигнала се от чудодейните води на Лурд! Каква ли утеха носи това да го приемеш толкова лесно.

— Но ти не си?

Ти поклати глава.

— Нито пък Лестат. Онова простосмъртно момиче Дора му отне Воала и го показа на света. Но казвам ти, той бе най — уникалната и съвършено изработена вещ, най — достойна да бъде наречена „реликва“ сред всички неща, които съм виждал.

Внезапно в гласа ти прозвуча униние.

— Сътворен е с някаква могъща цел — каза ти.

— А вампирът Арман, нежният Арман с момчешки вид, повярва ли? — попитах. — Арман го погледна и видя лика Христов — казах, в очакване да го потвърдиш.

— Достатъчно, за да умре заради него — отвърна ти тържествено. — Достатъчно, за да разтвори ръце към утринното слънце.

Ти погледна встрани и затвори очи. Това бе проста и неподправена молба към мен да не те карам да говориш за Арман и начина, по който е попаднал в утринния пожар.

Въздъхнах — изненадана и леко очарована, че те намирам толкова открит и скептичен, и все пак неразривно и откровено свързан с околиите.

Промълви с треперещ глас:

— Арман, — Продължи да гледаш встрани. — Какъв Реквием. Знае ли той сега дали Мемнох наистина съществува, дали Божието олицетворение изкусило Лестат, всъщност не е бил самият Божи Син? Знае ли някой това?