Ан Райс: Пандора

По едно време, докато вървяхме към кафенето, ми каза:

— Ще си спомниш всичко.

Ти, който си толкова млад за нас, но пък като смъртен си бил доста стар и голям учен. Може би е естествено, че толкова дръзко опитваш да събереш нашите истории.

Но защо да търсим обяснение за любопитство като твоето, за такава смелост пред лицето на една пропита с кръв истина?

Как успя да разпалиш у мен този копнеж да се върна назад с почти точно две хиляди години — да разкажа за дните си като смъртна в Рим и как тръгнах с Мариус и колко малък бе шансът му срещу Съдбата.

Как е възможно корените ми, погребани толкова дълбоко и толкова отдавна отречени, внезапно да се изправят пред мен. Една врата се отваря рязко. Светва лампа. Влез.

Отново съм в кафенето.

Пиша, но спирам и се оглеждам да видя хората тук. Виждам скучните универсални материи на епохата, младото американско момиче с тъмнозелени дрехи в милитъри стил, преметнала през рамо раница, побрала всичките й вещи; виждам стария французин, който от години идва тук, просто за да погледа голите крака и ръце на младежите, да черпи сили от жестовете им, сякаш е вампир, в очакване на някой екзотичен скъпоценен момент, в който жена се обляга смеейки се назад, с цигара в ръка, синтетичната материя на блузата се опъва около гърдите й и зърната се очертават под нея.

Ах, какъв старец. Косата му е посивяла и носи скъпо палто. Не представлява заплаха за никого. Живее изцяло от видения. Довечера ще се прибере в някой скромен, но изискан апартамент, който поддържа от последната голяма световна война и ще гледа филми на младата красавица Бриджит Бардо, Той живее чрез очите си. Не е докосвал жена от десет години.

Не съм отплавала, Дейвид. Пускам котва тук. Защото няма да оставя историята си да се излее сякаш разказана от пиян оракул.

Наблюдавам тези простосмъртни по-внимателно. Толкова са свежи, екзотични, а също и така сладки за мен, тези простосмъртни. Приличат на тропическите птици, които сигурно съм виждала като дете; толкова са изпълнени с пулсиращ, бунтарски живот, че ми се ще да ги сграбча, за да го изпия, да накарам крилете им да пърхат в ръцете ми, да уловя полета им, той да стане мой и да полетя. Ах, онзи ужасен момент в детството, когато човек неволно смачква и убива някои яркочервена птичка.

И все пак някои от тях са зловещи в тъмните си одежди: неизбежният наркодилър — те са навсякъде, нашата най-добра плячка, — който очаква връзката си в далечния ъгъл. Дългото му кожено палто е изработено от прочут италиански дизайнер, косата му е гладко обръсната отстрани, а отгоре е оставена да израсте, за да го отличава от околните. И наистина го отличава, макар това да не се налага, ако човек погледне огромните му черни очи и твърдостта на онова, което природата е създала като плътни устни. Той прави онези бързи нетърпеливи движения по малката мраморна маса със запалката си — отличителен белег за наркоманите. Шава, върти се, не може да си намери място. Не знае, че никога вече няма да намери мястото си в живота. Иска да си тръгне, за да смръкне от кокаина, за който изгаря, но все пак трябва да изчака свръзката си. Обувките му са твърде лъскави, а дългите му тънки ръце никога няма да остареят.

Мисля, че този мъж ще умре тази вечер. Усещам как в мен бавно се надига желанието да го убия. Дал е прекалено много отрова на толкова много хора. Когато го проследя и сграбча с ръце, дори няма да ми се налага да го обгръщам с видения. Ще го оставя да си мисли, че смъртта е дошла под формата на жена, която е прекалено бледа, за да е човешко същество, прекалено омаломощена от вековете, за да е нещо повече от съживена статуя. Но онези, които чака, също се готвят да го убият. Тогава защо да се меся?

Как ли изглеждам в очите на тези хора? Жена с чуплива и дълга кестенява коса, която ме е покрил като мантия на монахиня; с лице, чиято прекомерна белота сякаш е постигната чрез козметични средства и очи, чийто неестествен блясък личи дори и под златистите очила.

Ах, трябва да сме много благодарни за разнообразието от стилове сред слънчевите очила на тази епоха — защото, ако се наложи да сваля моите, би трябвало да държа главата си наведена, за да не стряскам хората с игривите жълти, кафяви и златни отблясъци, които през вековете са заприличали още повече на скъпоценни камъни, и заради които приличам на сляпа жена с топази вместо очи, или по-скоро с изящно оформени очни ябълки от топаз, сапфир и аквамарин.

Виждаш ли, запълних толкова много страници, само за да се съглася: „Да, ще ти разкажа как започна всичко.“