Ан Райс - Пандора

После забравих за теб. Нямаше да се оставя да ме ограбят. Забавих пиенето, оставих я да си поеме дъх, а дробовете й да се изпълнят със студения въздух, идващ откъм реката, докато майка й все повече се приближаваше и смъртта за нея вече бе безопасна като утробата. Взех от нея и последната капка, която можеше да ми даде.

Тя увисна в несвяст като човек, когото бях спасила и щях да сваля от моста — едно отчаяно, болно, пияно момиче. Пъхнах ръка в тялото й, разкъсвайки плътта лесно дори с тези нежни пръсти и стиснах сърцето й, поднесох го към устните си и засмуках, склонила глава до лицето й. Смучех сърцето й като плод, докато не остана кръв в нито една фибра или камера, а после бавно — може би заради тебе — я повдигнах и я оставих да падне в реката, за която толкова бе жадувала.

Вече нямаше да се съпротивлява, щом дробовете й се изпълнеха с речна вода. Вече нямаше да има последно отчаяно мятане, Всмукнах от сърцето за последен път, за да изтръгна от него дори и цвета на кръвта, а после го запратих след нея — като смачкано грозде — клето дете, дете на сто мъже.

После се обърнах с лице към теб, за да разбереш, че знам, че ме наблюдаваш от кея. Мисля, че опитах да те уплаша. Вбесена, аз ти дадох да разбереш колко си слаб и че цялата кръв, дарена ти от Лестат, не би те превърнала в достоен противник, ако реша да те разчленя, да влея в тялото ти смъртоносна топлина и да те принеса в жертва, или само да те накажа с дълбок белег — просто заради това, че си ме шпионирал.

Всъщност, никога не съм постъпвала така с по-млад вампир от мен. Става ми жал за тях, когато ни видят, нас, древните, и затреперят от ужас. Но трябваше, доколкото се познавам, да се оттегля набързо, за да не успееш да ме проследиш в нощта.

Нещо във вида ти ме очарова, начинът по който се приближи до мен на моста, младото ти тяло от англо — индийски произход с кафява кожа, което поради действителната ти възраст на простосмъртен бе надарено с толкова прелъстителна изящност. Сякаш самата ти поза ме викаше, без следа от унижение:

— Пандора, може ли да поговорим?

Умът ми блуждаеше. Ти може би знаеше това. Не си спомням дали те изключих от мислите си, а знам, че телепатичните ти способности всъщност не са много силно. Умът ми внезапно започна да блуждае, може би от само себе си, или пък ти беше предизвикал това. Мислех за всички неща, които бих могла да ти разкажа и които бяха толкова различни от историите на Лестат и тези на Мариус, разказани от Лестат, а и исках да те предупредя, да те предупредя за древните вампири от Далечния Изток, които щяха да те убият, ако навлезеш в територията им, просто защото се намират там.

Исках да се уверя, че разбираш онова, което всички ние трябвате да приемем — източникът на нашия безсмъртен вампирски глад всъщност обитава две същества — Мекари Махарет — толкова древни, че е повече ужасяващо, отколкото красиво да ги погледне човек. И ако те бъдат унищожени, всички ние ще загинем с тях.

Исках да ти разкажа за другите, които никога не са ни познавали в цялост, нито знаят историята ни, но бяха оцелели в ужасния пожар, стоварен от нашата Майка Акаша върху чедата й. Исках да ти кажа, че по земята се движат същества, които изглеждат като нас, но не са от нашата раса, а до голяма степен са хора. И внезапно ми се дощя да те взема под крилото си.

Сигурно ти бе предизвикал това. Стоеше там, английски джентълмен, носещ своето благоприличие с такава лекота и естественост, каквито не бях виждала у никого другиго сред мъжете. Дивях се на изисканите ти дрехи, на това че си бе позволил да облечеш лека черна пелерина от камгарна вълна, че дори си бе позволил лукса да сложиш искрящочервен копринен шал — нещо толкова нетипично за теб, когато беше още новосъздаден.

Разбираш ли, аз не знаех за нощта, в която Лестат те бе превърнал във вампир. Не усетих този момент.

Само че целият свръхестествен свят бе обзет от трепет седмици преди това, научил, че един простосмъртен е преминал в тялото на друг. Ние научаваме тези неща, сякаш звездите ни ги казват. Един свръхестествен мозък доловя вълните от този внезапен пробив в структурата на ординерното, после друг мозък приема образа и така новината се разпространява нататък.

Дейвид Талбог, името, което всички ние знаехме от многоуважавания орден на спиритистите, наречен Таламаска, бе успял да прехвърли цялата си душа и етерно тяло във физическото тяло на друг човек. То било притежание на крадец на тела, когото ти си изхвърлил оттам. И щом си се наместил в младото тяло, ведно с всичките си скрупули и ценности, цялото познание, трупано в продължение на седемдесет и четири години, се загнездило в младите клетки.