Ан Райс - Пандора

— „Този човек с написал това — ми каза Арман — и всички ние знаем, че то е самата истина и всяко едно разкритие рано или късно се с сринало пред нея. И все пак ни се ще да обичаме така, както той го е казал, искаме да го чуем отново! Искаме да го запомним! Ще ни се никога да не забравим и думичка.“

За миг и двамата замълчахме. Ти сведе поглед, подпрял брадичката си с юмруци. Знаех, че усещаш цялата тежест от просветлението на Арман, и толкова ми бе харесало как рецитираш думите му, а и самите те ми харесваха.

Накрая казах:

— И това ми доставя удоволствие. Помисли за това, удоволствие. Фактът, че сега ми рецитиращ тези думи.

Ти се усмихна.

— Искам да узная какво можем да научим сега — каза ми. — Искам да знам какво можем да видим! За това идвам при теб, Дете на хилядолетията, вампир пил от кръвта на самата кралица Акаша, оцелял две хиляди години. И те питам, Пандора, би ли ми написала историята си, би ли написала каквото пожелаеш.

За един дълъг миг не ти отговорих.

После рязко отвърнах, че не мога. Но нещо в мен се бе размърдало. Видях и чух спорове и тиради отпреди столетия, видях възвишената светлина на поети да озарява епохи, които бях познавала отблизо чрез любовта. Други епохи не бях познавала никога — един бродещ невеж дух.

Да, имаше история за разказване. Имаше. Но в този миг не можех да го призная.

Ти беше нещастен, сетил се беше за Арман, спомнил си беше как той бе заминал при утринното слънце. Скърбеше за него.

— Имаше ли връзка помежду ви? — попита ме. — Прости ми за дързостта, но искам да кажа имаше ли връзка помежду ви, когато се запознахте, тъй като Мариус бе дарил н двама ни с Мрачния Дар? Знам, че не съществува завист, която да не усетя. Не бих споменал и самото име на Арман, ако усетех болка в теб, но всичко останало е липса, мълчание. Нямаше ли някаква връзка между вас?

— Връзката е единствено мъка. Той се отправи кьм слънцето. А мъката със сигурност е най-лесната и безопасна връзка.

Ти се засмя сподавено.

— Какво да направя, за да те накарам да обърнеш внимание на молбата ми? Съжали се над мен, милостива жено, довери ми своята песен.

Усмихнах се снизходително, но реших, че е невъзможно.

— Прекалено неблагозвучна е, мили — отвърнах. — Прекалено…

Затворих очи.

Щеше ми се да кажа, че песента ми е прекалено болезнена, за да бъде изпята.

Внезапно очите ти се устремиха нагоре. Изражението ти се промени. Сякаш умишлено си придаваше вид, че изпадаш в транс. Бавно завъртя глава. Посочи с ръка близо до масата, а после я отпусна.

— Какво има, Дейвид? — попитах, — Какво виждаш?

— Духове, Пандора, призраци.

Потрепери, сякаш да проясниш съзнанието си.

— Но това е нечувано — казах аз и все пак знаех, че казваш истината. — Мрачният Дар отнема тази способност. Дори древните вещици, Махарет и Мекар, ни казаха, че щом кръвта на Акаша е влязла в тях и са се превърнали във вампири, никога повече не са чували или виждали духовете. Ти скоро си бил с тях. Каза ли им за тази си способност?

Той кимна. Очевидно някаква преданост го задължаваше да не споменава, че не я притежават. Но аз знаех, че не я притежават. Видях го в съзнанието му, а и сама го бях разбрала при срещата ми с древните близначки — близначките, победили Кралицата на Прокълнатите.

— Виждам духове, Пандора — каза ти със силно разтревожен вид. — Мога да ги види навсякъде, ако опитам, както и на някои много специални места, когато те решат, Лестат виждаше духа на Роджър, неговата жертва в Давила Мемнох.

— Но това бе изключение, изблик на любов в човешката душа, която но своеобразен начин се опълчи срещу смъртта, или забави свършека на душата — нещо, което ние не можем да разберем.

— Виждам духове, но не съм дошъл да те обременявам с това или да те плаша.

— Трябва да ми разкажеш повече — казах. — Какво видя точно сега?

— Слаб дух. Не бе в състояние да навреди никому. Един от онези много тъжни хора, които не знаят, че са мъртви. Те образуват атмосферата около планетата. Наричат ги „приковани към Земята“. Но Пандора, в себе си имам още много неща за проучване.

Ти продължи:

— Очевидно всяко столетие ражда нов вид вампир, или да кажем, че ходът на нашето развитие не е бил предопределен от самото начало в по — голяма степен от този на човешките същества. Може би някоя вечер ще ти разкажа всичко, което виждам — тези духове, които никога не са ми били понятни, докато бях смъртен — ще ти разкажа нещо, което Арман ми довери за цветовете, които вижда, когато отнема живот, как душата напуска тялото сред вълни от искрящ цвят!