Ан Райс - Пандора

Ти чакаше търпеливо. Мисля, че усещаше вълнението ми, трепетът на душата ми, изправена пред толкова много нови емоции.

— Това е една много малка история — казах аз. Виждах образи, спомени, моменти — всичко онова, което може да подтикне душите към действие и съзидание. Виждах и съвсем смътната възможност за вяра.

Мисля, че ти вече знаеше отговора.

Ти знаеше какво ще направя, без самата аз да го знам.

Усмихна се дискретно, но бе нетърпелив и изпълнел с очакване.

Погледнах те и реших да опитам да я напиша, да напиша всичко докрай…

— Искаш да си тръгна сега, нали? — каза ти. Изправи се, взе опръсканото си с дъждовни капки палто и грациозно се наведе да целунеш ръката ми.

Аз здраво стисках бележниците.

— Не — отвърнах. — Не мога да го направя.

Ти не избърза с преценките.

— Върни се след две нощи — казах аз. — Обещавам да ти дам двата бележника, дори и ла са съвсем празни, или просто да съдържат по — добро обяснение за причината, поради която не мога да възстановя изгубения си живот Няма да те разочаровам. Но не очаквай нищо повече от това да дойда и да сложа тези две книги в ръцете ти.

— Две нощи — отвърна ти — и ще се срещнем тук отново.

Наблюдавах мълчаливо как излизаш от кафенето.

А сега виждаш, че започна, Дейвид.

А сега виждаш, Дейвид, че превърнах срещата ни във въведение към историята, която ти искаше от мен да разкажа.

Родена съм в Рим по време на царуването на Август Цезар, в годината, която сега изчислявате като 15 пр.н.е, или петнадесет години „преди Христа“. Всички исторически факти и личности от римската епоха, които цитирам тук, са достоверни, не съм ги подправяла, нито пък съм си намислила истории или политически събития. Всичко казано е в подкрепа на окончателната ми участ и тази на Мариус. Няма нищо включено от любов към миналото.

Спестила съм фамилното си име. Направих го, защото семейството ми има история и не мога да си наложа да свържа древната им репутация, делата и епитафиите им с този разказ. Както и Мариус, когато се довери на Лестат, не спомена пълното име на римското си семейство. Аз уважавам това и също не го разкривам.

Август бе император в продължение на повече от десет години и този период бе прекрасен за една образована жена в Рим, където жените разполагаха с неограничена свобода, а аз имах богат сенатор за баща, петима заможни братя и израснах без майка, но бях обгрижвана от множество гръцки учители и бавачки, които ми даваха всичко, от което се нуждаех.

И сега, ако наистина исках да те затрудня, Дейвид, щях да пиша на класически латински. Но няма да го направя. И трябва да ти кажа, че за разлика от теб получих образованието си по английски оттук — оттам, и определено не съм го научила от шекспировите пиеси.

Всъщност преминах през много етапи от английския език докато бродех и четях, но в по — голямата си част го опознах истински през този век, затова ти пиша на разговорен английски.

Съществува и друга причина за това, която съм сигурна, че ще разбереш, ако си чел съвременните преводи на „Сатирикон“ на Петроний или сатирите на Ювенал. Съвременният английски е наистина точен еквивалент на латинския от моето време.

Официалните писмени паметници на Имперския Рим няма да ти разкрият това. Но графитите, надраскани по стените на Помпей, ще го покажат недвусмислено. Пие имахме изискан език, безброй умно измислени комуникативни знаци и общоприети изрази.

Поради това ще пиша на такъв английски, който ни се струва близък и естествен.

Нека спомена набързо — докато действието не е започнало. — че никога не съм била, както казва Мариус, гръцка куртизанка. Живеех сред толкова преструвки, когато Мариус ме дари с Мрачния Дар и може би в името на старите тайни на простосмъртните ме е описал така. Или пък обрисувайки ме по този начин е изразил презрението си. Не зная.

Но Мариус знаеше всичко за римското ми семейство, че беше семейство на сенатор, също толкова аристократично и привилегировано, както неговото смъртно семейство, и че предците ми можеха да бъдат проследени до времето на Ромул и Рем, както и смъртният произход на Мариус. Мариус не ми се отдаде, защото имах „красиви ръце“, както е казал пред Лестат. Това тривиално представяне на нещата вероятно е било вид провокация.

Не тая нищо против нито един от двамата — Мариус или Лестат. Не зная кой какво е разбрал погрешно.

Чувствата ми към баща ми са толкова силни дори в този нощ, докато седя в това кафене и ти пиша, Дейвид, че съм удивена от силата на писането — на предаването на думите на хартията и начина, по който споменът за любящото лице на баща ми толкова ярко изплува пред мен.