Ан Райс: Пандора

— Никога не съм чувала подобно нещо!

— Аз също го виждам — каза ти.

Виждах, че изпитваш почти непосилна болка да говориш за Арман.

— Но от какво е бил обзет Арман, за да повярва във Воала? — попитах, внезапно учудена от собствения си плам. — Защо пое към слънцето? Как е възможно подобно нещо да унищожи разума и волята на Лестат? Вероника. Знаели ли са, че самото име означава Vera Iron, че никога не е съществувал такъв човек, че не е могла да бъде открита от никой, върнал се в древен Ерусалим в деня, когато Христос е носил кръста си; тя е била измислена от свещениците. Не са ли го знаели?

Мисля, че съм взела двата бележника в ръка, защото когато погледнах надолу, видях, че наистина ги държа. Всъщност ги притисках към гърдите си и разглеждах едната химикалка.

— Разум — прошепнах, — О, безценен разум! И съзнание в една празнина. — Поклатих глава и ти се усмихнах мило. — А сега и вампири, разговарящи с духове! Хора, способни да се прехвърлят от тяло в тяло.

Продължих със съвсем непозната енергия.

— Някакъв нов, моден съвременен култ към ангелите, набожност, ширеща се навсякъде около нас. И хора, които стават от операционната маса, за да говорят за живот след смъртта, за тунел и всеобхватна любов! О, вероятно си бил създаден в забележително време! Не знам какво да мисля за това.

По всичко личеше, че си доста впечатлен от тези думи, или по-скоро от начина, по който бях описала възгледите си. И аз бях впечатлена.

— Аз започва едва сега — каза ти — и ще общувам по един и същ начин и с великолепните деца на хилядолетията, и с уличните гадатели, които хвърлят карти Таро. Изгарям от желание да гледам в кристални топки и затъмнени огледала. Сега ще търся сред онези, отхвърлени от другите заради лудостта, силните сред нас — сред онези като тебе, видели неща, които смятат, че не бива да споделят! Така е, нали? Но аз те моля да го споделиш. Приключих с обикновената човешка душа. Приключих с науката и психологията, с микроскопите, а може би дори и с телескопите, насочени към звездите.

Бях съвсем смаяна. Как силно вярваше в това. Усещах как докато те гледам, лицето ми се изпълва с топлина от чувствата към теб. Мисля, че дори зяпнах от учудване.

— Сам по себе си аз съм чудо — каза ти. — Безсмъртен съм и искам да науча повече за нас! Ти имаш какво да разкажеш, древна си и дълбоко сломена. Изпитвам любов към теб и храня надежда, че е именно това и нищо друго.

— Какви странни неща говориш!

— Любов. — Ти сви рамене. Погледна нагоре, а после пак към мен, за да подсилиш ефекта. — И валя безспир милиони години, и вулканите закипяха, а океаните изстинаха, а после се появи любовта? — Ти сви рамене, за да осмееш нелепата идея.

Не можах да не се засмея на малката ти закачка. Прекалено съвършена е, помислих си. Но внезапно бях така обзета от терзания.

— Това е много неочаквано — отвърнах. — Защото дори и да имам история, съвсем малка история…

— Да?

— Ами, историята ми — ако имам такава — има много общо с темата. Свързана е с нещата, за които ми говори.

Ненадейно нещо ме връхлетя. Отново се засмях тихо.

— Разбирам те! — казах. — О, не това, че виждаш духове, защото сама по себе си това е необятна тема. Но вече разбирам откъде черпиш силите си. Изживял си цял един човешки живот. За разлика от Мариус и мен, не си бил отнет от него в разцвета на силите си. Отнели са ги малко преди настъпването на естествената ти смьрт и няма да плащаш за авантюрите и грешките на земните! Решен си да дерзаеш напред с куража на човек, умрял от старост, а после станал от гроба. Отритнал си погребалните венци. Готов си за връх Олимп, нали?

— Или за Озирис в дълбините на мрака — отвърна ти. — Или за сенките в Хадес. Със сигурност съм готов за духовете, за вампирите, за онези, които виждат бъдещето и твърдят, че познават минали животи; за вас, които притежавате изумителен интелект в красива опаковка, за да издържи толкова много години — интелект, който вече сигурно е унищожил сърцата ви.

Ахнах.

— Прости ми. Беше непочтено от моя страна — каза ти.

— Не, обясни какво имаш предвид.

— Вие винаги отнемате сърцата на жертвите си, не е ли така? Искате сърцето.

— Може би. Не очаквай от мен такава мъдрост, каквато би получил от Мариус или древните близначки.

— Ти ме привличаш към себе си — каза ти.

— Защо?

— Защото наистина криеш в себе си история; тя си стои там съвсем завършена и чака да бьде написана — зад твоето мълчание и страдание.

— Твърде романтичен си, приятелю — отвърнах аз.