Йордан Радичков - Таралеж

Щом изпояде бройлерите на вилната зона, лисицата походи няколко дни гладна, между зъбите й се въртеше пилешка перушинка и я гъделичкаше, но усмивката й стана малко кисела. Една сутрин тя пресече таралежовата пътечка, помириса я, разгледа я в двете посоки и тръгна да търси плячката. През това време таралежът пиеше вода и преди да зърне лисицата, тя първа го зърна. Гладът я побутваше и с няколко скока само лисицата стигна до животинчето, в движение замахна с лапа и го преобърна по гръб, тя търсеше незащитения корем, при втория замах на лапата щеше да изкорми животинчето. Но и таралежът беше чевръст: още докато го преобръщаха, се сви тъй бързо в юмрук, че се чу отсечено и късо пропукване — изпукаха настръхналите бодли. Лисицата затъркаля настръхналата топка по тревата, избоде лапите си, опита с муцуна да намери пролука, няколко бодила се впиха в муцуната й, тя се отдръпна и почна да киха. Постоя в размисъл и осенена от внезапна идея, подскочи във въздуха. Макар че носът я болеше от убоденото, тя усети как пилешката перушинка гъделичка небцето й, усмихна се и бутна таралежа във водата.

Той не разбра веднага, че е във водата. Само усети, че нещо го люлее, че се завърта бавно и че не лежи на твърдата земя. Чу отдалеко кучешки лай и гласа на Е. С., който подвикваше окуражително. Не му остана много време да се ослушва, изведнъж усети, че под корема му се просмуква вода, вода докосна носа му, таралежът се изплаши, опита се да се отдръпне от водата, тя се раздвижи и го стисна с мократа си лапа за муцуната. Обхвана го ужас, в един миг се отпусна, оголи корема си и показа муцуна навън.

Навън, застанала на брега, гъделичкайки се с кокошата перушинка по небцето, го чакаше лисицата.

Страхът от водата надделя пред страха от лисицата и животинката заплува към брега. Лисицата вече посягаше с лапа да измъкне удавника, застанала гърбом към храстите. Тя се готвеше да го преобърне по гръб още във водата, да оголи незащитения корем, но не й остана време за това. Таралежът зърна в храстите две уши, размахани заканително, чу бойния вик на кучето Джанка, лисицата се огъна пред него като видение, а следващия миг кучето разплискваше водата с големи скокове, мъчейки се да пресече пътя на лисицата.

Щом кучето и лисицата изчезнаха, от храстите се появи Е. С, сипейки турски възклицателни по всички посоки. Таралежът се бе добрал до сушата зашеметен, мокър и тъй объркан, сякаш току-що е паднал от небето. Стоеше неловко, мигаше срещу Е. С., човекът клекна до него, та надникна в очите му, таралежът не издържа на погледа и избяга срамежливо. Подир много лутане намери най-тайното място, скри се в него и до вечерта суши на слънцето бодливия си кожух. От водата бодлите бяха омекнали, таралежът се свиваше и разпускаше, за да ги изсуши чак до основите, и привечер доби отново кураж, защото, като се свиваше на топка, чуваше как бодлите се изпъват, удрят се един в друг и кънтят леко; бяха станали отново гъвкави и твърди като стомана… Остана да нощува в тайното място, не намери кураж да иде при жабите, само ги слушаше как го викат; те го викаха до късно през нощта, прегракнаха от викане и на края се прибраха обидени в блатото.

Когато Е. С. видя лисицата и натикания във водата таралеж, си каза: „Ще се съревноваваме!“, и реши да се намеси и да тури ред в безпорядъка. За целта повика споменатия в началото шоп и му рече:

— Вие, шопите, сте невъзприемчиви хора!

Шопът веднага се съгласи с него, че са невъзприемчиви.

— Ама сте хитри!

Тогава Е. С. му обясни, че наоколо се навърта лисица, и го попита дали може да хване жива тая лисица, а шопът му каза, че може да я хване жива, и попита какво ще прави с жива лисица, а Е. С. му каза, че нищо не иска да й прави, само иска шопът, като я хване, да й завърже едно звънче на врата и да я пусне на свобода. Шопът попита колко ще му се плати за тая работа, каза му се толкова и толкова, оня пресметна наум, видя, че работата е на сметка, и се съгласи.

Два дни по-късно в околностите на вилната зона се появи звънче, звънчето все се криеше из храстите и по усойните места. Заблудената овца на шопа дочу звънчето, припна право към него, проблея призивно няколко пъти с надеждата, че другата овца ще й се обади.

Обаче какво бе учудването на овцата, ние едва ли можем да си представим, когато доближи мамещото я звънче и видя, че насреща й не стои никаква овца, заета с кротка паша, ами стои една отчаяна лисица със звънче на шията. „Ако пък разбирам нещо, да пукна!“ — си рече овцата, впрегна в работа целия си овчи акъл, дано внесе някаква яснота в туй природно явление, по колкото повече се напрягаше, толкова по-неясна й се струваше цялата работа.