Йордан Радичков - Таралеж

— Кой там? — попита дрезгав глас. — Бедуин!

Очевидно това беше парола.

Е. С. се заизмъква тихо назад и встрани. Един от мъжете направи няколко крачки напред, вгледа се в тъмнината и подсвирна на два пъти — първия път удължено, втория път кратко. Неполучил отговор, човекът се прокашля и се върна отново при огнището. Другите се раздвижиха, станаха и един по един се оттеглиха в близката колиба. Край огъня остана само един човек, с бялата кърпа около главата. Това беше Арнаутина. „Вероятно ще дремнат малко в колибата“ — помисли Е. С.

Почака още малко и извика в разредената тишина. Разреденият въздух много бързо пренесе гласа му до седналия край огъня човек.

— Кой е? — попита човекът, без да става, и се хвана за пушката.

— Заблуден човек — рече Е. С. и заслиза към него.

— Ние всички сме заблудени — каза контрабандистът и го покани да се приближи към огъня.

Той отмести пушката настрана. Е. С. го наблюдаваше внимателно и попоглеждаше и към колибата, да види дали някой от другите контрабандисти няма да се покаже. Никакъв човек не се появи.

— Седнете! — рече човекът с бялата кърпа на главата.

Е. С. седна точно срещу него, запали цигара и смучейки жадно от нея, разказа как се е заблудил и как е объркал пътя, подмамен от някаква птица. Той повикал, птицата му отвърнала, както му се сторило, с човешки глас, тръгнал по посока на гласа, чувал го ту от дясната си, ту от лявата си страна, после гласът изчезнал вдън земя и тогава разбрал, че това е било птица, а не човек, но било вече късно да се ориентира в непознатата местност. Някакво подобие на усмивка се появи върху лицето на Арнаутина, потрептя и се стопи в дълбоките бръчки.

— Сова е било — рече той и хвърли сухи лозини върху жаравата.

Е. С. пушеше и разглеждаше черното лице насреща си. Лицето бе обезобразено диагонално с белег от сабя или нож. Над челото бе омотано нещо като тюрбан, под лицето се гънеше на широки гънки бяла риза, върху която непознатият бе наметнал излиняло сетре. По белега Е. С. позна, че пред него седи Арнаутина, беше слушал по селата за този белег. Огледа спънатите коне, гърбавите им силуети се очертаваха ясно на лунната светлина. Откъм колибата се дочуваше хъркане.

— Керванджии? — попита Е. С.

— Керванджии — каза Арнаутина и се обърна назад да види конете.

Когато отново се обърна към огъня, видя, че заблуденият човек гледаше към небето. Арнаутина също погледна към небето. Високо в тъмнината бръмчеше пропелер. Двамата постояха с погледи, насочени към небето, вслушвайки се в пропелера.

— Самолет — рече Арнаутина.

— „Юнкерс“ — каза Е. С., но като послуша още малко, се коригира. — Не, не е „Юнкерс“, това е „Фоке-Булф“

— Не ги разбирам — каза безразлично Арнаутина.

Помълчаха, загледани в огъня. Огънят помежду им тлееше, примигваше сънено, сива пепел почна да покрива жаравата. Като живо животно той се свиваше, готвейки се да заспи под пепелта. Арнаутина не му позволи. Той разбърка с пръчка жаравата, извади го от дрямката му, обърна се да потърси още лозини зад себе си и когато взе наръч и поиска да го хвърли в жаравата, видя дулата на два револвера, насочени към гърдите му.

Е. С. следеше всяко движение на контрабандиста. Бе решен твърдо да стреля и при най-малкия опит за съпротива. Когато Арнаутина видя двата револвера, отпусна леко лозините върху огъня, лицето му си остана спокойно. Без да бърза, той раздра широката риза и разкри гърдите и стомаха си чак до пояса. Изпод ризата зейна огромна рана, жива, подвижна под играещите пламъци.

— Проказа ли? — попита Е. С.

Контрабандистът поклати тъжно глава. Свирепото му лице омекваше, свиваше се болезнено, в очите се появи влага. Беше тъжен като всеки обречен човек. Е. С. прибра револверите, тлеещата жарава продължи да хвърля кървави отблясъци върху огромната рана на човека и създаваше илюзията, че е пламтяща и изгаря, както живата жарава би ни изгаряла.

— Има ли акцизни в твоята група? — попита малко по-късно Е. С.

— Двама — рече човекът.

— Тях ще оставиш тук — каза му Е. С., — а ти с твоите хора вдигни кервана! Повече не се връщайте тук!

Прокаженият човек се поклони ниско. Лицето му продължаваше да бъде все така тъжно, с тъжни очи, обрасло с рядка четина. Приличаше на изоставена нива орница. Стопанинът се бе опитал да изоре една бразда по нея, ралото едва-едва бе раздрало камънака, стопанинът е поогледал-поогледал, почесал се е по врата, вдигнал се е с ралото и с добитъка си, изоставяйки нивата на божието провидение. Но и божието провидение, изглежда, бе отвърнало лице от нея, защото само плевел никнеше и обграждаше от двете страни белега от посичане. Никой нищо не бе посял, никой нищо нямаше да жъне.