Йордан Радичков - Таралеж

Най-сетне Е. С. се добра до револверите, изпразни пълнителите им във въздуха и когато погледна да види дали онези още бягат през тютюнищата, не видя и следа от тях. Вместо тях в тютюнищата се появи тъжното посечено лице на контрабандиста, прокаженият се поклони и изчезна по същия невероятен и неочакван начин, както се н бе появил.

Прокаженият му се яви още няколко пъти, раздираше-ризата си пред него, гледаше го тъжно или пък му се покланяше ниско, без раболепие, отдавайки нужното уважение към Е. С., като запазваше своето достойнство. Ако се покажеше на вратата, Е. С. му даваше гръб и се обръщаше към прозореца, прокаженият мигом заставаше на прозореца, вторачил в него тъжните си очи. Зеещата рана пулсираше като жива, белегът от посечено лъщеше оголен, напомнящ за бразда, която никога не е засявана и от която никога нищо не ще поникне. Е. С. заряза завинаги инспекторската си работа в Държавния бандерол и замина за шест месеца в Еленския балкан. Там той се отдаде изцяло на лов, стъпка подир стъпка започна да прониква в тайния свят на животните и за да не пази тайната само за себе си, почна да описва всичко видено. В свободното си време утешаваше войнишки жени и млади вдовици, когато дивата липа цъфна и чифтосаните птици полудяваха от аромата й, Е. С. попадна на разкошна жена, според неговото лично определение това не беше жена, ами Акропол. Докато се луташе из Акропола, удивлявайки се на античните му изящни форми, той зърна отдалеко, върху пустинно плато, прокажения. Онзи направи опит да се доближи, но Е. С. му рече:

— Не те ща!

Онзи го разбра, обърна се гърбом към него и повече не го обезпокои с присъствието си. Отдалечаваше се гърбом, загръщайки с широк жест раздраната риза — искаше да прикрие с нея раната си.

Жената-Акропол го погледна изненадано, поиска да прикрие античните си и изящни колонади, но Е. С. не и даде възможност, да стори това, почувствува се изведнъж варварин, обхвана го внезапно злият дух на разрушението, втурна се с всичката си сила и страст в Акропола, преобръщайки по пътя си колонадите му. Тогава именно Е. С. усети ръмжене в кръвта си, а в мрачните глъбини на душата му започна да пулсира нов ритъм, който подир години щеше да се излее в ръмжащото тананикане „Реве и стене Днепър широки“. По-късно, излегнат сред развалините на Акропола, си мислеше, че варварите навсякъде носят със себе си разрушението, но заедно с него те сеят и семето на живота.

В следващите няколко дни Е. С. се помъчи да сприятели кучето Джанка с таралежа. При всеки опит на кучето да спре животинчето и да му препречи пътя към жабите Е. С. се намесваше, издърпваше ушите на Джанка, заканваше й се с пръст, заплашваше я, кучето клякаше в тревата, гледаше господаря си право в очите и потупваше виновно с опашка. От дърпане ушите на Джанка тъй много пораснаха, че отдалече заприличаха на педя човек — лакът уши. Най-после кучето привикна да застава мирно, когато таралежът се зададеше откъм лещака и заякнал и наежел, минаваше с левентска стъпка по пътеката. Все със същата левентска стъпка той се изкачваше на шосето, преминаваше през него, претъркулваше се презглава по склона и вярвам, че ако можеше да свири с уста, то той би си подсвирквал в най-добро разположение на духа. Но тъй като не умееше да свири с уста, таралежът се задоволяваше да диша шумно през нос, а то бе почти като подсвиркване.

Благодарение на човека бе турен ред, за всекиго се намери въздух. Но изглежда, че когато работите ни изглеждат най-добре, тъкмо тогава съдбата надниква с едно око и разтревожена от реда, се залавя веднага да внесе безпорядък. В нашия случай тя използува една лисица, хитра колкото си ще и два пъти по-лукава. Лисицата живееше в близост с вилната зона, издири кои стопани отглеждат пилета-бройлери и почна да яде бройлерите. Бройлерът, нали няма никакъв инстинкт за самосъхранение, щом видеше, че се задава към него лисицата, се разтреперваше от любопитство: като какво ли ще е това, дето иде към него. И когато лисицата го захапваше леко и го повдигаше от земята, бройлерът въртеше главата си на всички страни, цъкаше с език от изненада и едва не умираше от любопитство да разбере какво искат да правят с него. Пък лисицата не искаше нищо да прави, ами го отнасяше на тайно място, скриваше се с бройлера и подир малко се появяваше пак, облизвайки муцуната си. От тези пирове все се случваше по някоя пилешка перушинка да се завре между зъбите на лисицата, да гъделичка небцето й, от който гъдел тя се усмихваше така приятно, че чак притваряше леко очите си.