Йордан Радичков - Таралеж

Примамен от звънчето — защото звънът на метал винаги го е привличал, — таралежът също прояви любопитство и отиде да види, по още отдалеко забеляза лисицата как клечи край един пъп, звъни със звънчето и се преструва, че има безкрайно отчаян вид. Таралежът сметна, че лисицата е измислила тая хитрина за него, за да го примами със звънчето, да го бутне във водата и когато почне да се дави, да го удари с лапата си по незащитения корем. Тръпки пробягаха по корема му, усети спазми вътре в него и притискайки го плътно към земята, се оттегли назад. Лисицата остана да клечи край пъна и да подрънква отчаяно. Винаги след това, щом чуеше звънтенето на звънчето, таралежът си плюеше на петите и гледаше да е по-далеко от него.

Работите му тръгнаха спокойно, когато минаваше през градината с нацъфтелите карамфили, кучето Джанка стоеше мирно и му козируваше, човекът димеше като локомотив с цигарата, потънал до гуша в своите коректури, лисицата подрънкваше предупредително със звънчето, автомобилите по пътя ръмжеха отдалеко или подвикваха с клаксоните си, да не би да сгазят някого, и сякаш нищо вече не заплашваше таралежа. Рано една сутрин слепок препречи пътя му, таралежът го нападна веднага, влечугото се замята, бранейки се отчаяно, и дори успя да стегне в пръстен животинката. Воден от опита на деди и прадеди, таралежът откри слабото място на слепока — там, дето завършваше главата, — впи зъби в него и усети как слепокът започна да разхлабва люспестия пръстен. Природата у всекиго е турила ахилесова пета и всичко на този свят е уязвимо, стига само да знаем къде е слабото му място. Таралежът познаваше слабото място на влечугите, както и своето слабо място — корема, — затова и докато подтичваше или танцуваше из храстите и докато пробягваше през пътя, гледаше коремът да му бъде винаги защитен…

Щом мъртвият слепок се отпусна, потръпвайки, върху земята, таралежът го подръпна за опашката, за да го изтегли назад в гъстите храсти. Чу, че някой изсъска заканително зад гърба му, обърна се чевръсто и веднага се сниши до земята.

Зад него стоеше огромна змия. Беше повдигнала глава, гледаше го с немигащите си, непроницаеми змийски очи, малко през рамо — почти като човек. Бодливецът се наежи, изгърби се леко, удряйки се един в друг, бодлите му прокънтяха. За втори път виждаше голямото влечуго. Първия път го зърна мимоходом, беше още съвсем малко таралежче. Вървеше през гората, захапало опашката на майка си, зад която се редяха братята му, всяко захапало опашката на братчето си, да не се изгубят. Майката водеше кервана към ягодовата поляна, по пътя се спряха, за да мине нещо голямо и съскащо. Беше същата голяма змия, тогава таралежчето не се изплаши от нея, защото пред него стоеше като щит майка му. Запомни погледа — студен и вторачен, — сивото плоско чело и жълтата гуша. Влечугото повдигна глава от тревата, видя таралежката с малките (бе ги погледнало пак така през рамо, както го гледаше и сега) и отмина по пътя си. Майката поведе малките, поспираше се, ослушваше се и по-късно, когато стигнаха при ягодите и се пръснаха по поляната, все обикаляше неспокойно около децата си и гледаше към гората няма ли да се покаже змията. Тя повече не се появи, сума време мина оттогава и ето сега за втори път се изпречваше на пътя.

Не беше настроена нападателно, просъска лениво, сниши глава и тръгна небрежно по пътя си. Беше голямо влечуго, дълго време, след като отмина, тревата продължи да се люлее зад гърба му. През целия ден, както и на следващия, и на по-следващия, таралежът все се оглеждаше по пътя си дали няма да види отново плоската змийска глава, пепелявото чело, жълтата гуша и немигащите, проницателни очи. Една надвечер зърна влечугото, покачено върху темето на изоставен мравуняк. Бе се навило на колело, дремеше или спеше. Бодливата животинка заобиколи издалеко изоставения мравуняк и мина на пръсти покрай това неприятно място. Нещо му подсказваше, че трябва да стои далеко от змията. На два пъти я видя да лежи ничком върху пътечката, затуй промени пътя си и това веднага направи впечатление на Е. С., но той само си го отбеляза, без да му обърне достатъчно внимание.

Бе погълнат изцяло от своите коректури. Ту си подсвиркваше, ту ръмжеше, в зависимост от характера на материала, който коригира. Заобикалящият го свят постепенно се смаляваше, минаваше на втори план, загубваше контрастните си очертания. Дори лисичето звънче едва долавяше, макар че лисицата се мяташе истерично и сипеше страхотни проклятия из цялата вилна зона. Беше му приятно, че таралежът промени пътеката си, приближи се по-близко до него и до кучето, но стоеше някак гърбом към животинката, защото строеше пред себе си свой свят, населен с дивеч, с човечество и с природа, дъхтящ на прясно печатарско мастило. Но и през дъха на мастилото изостреното обоняние на човека можеше да долови сухия дъх на орехова шума, на влага от крепостни зидове, на контрабанден тютюн, дъх на потно женско тяло, слухът проследяваше тропота от копито на сърна, тъжен лисичи лай, скърцането на чекрък, задъхано дишане, а пред очите се мяркаха женски червени чорапи, бягащ пъдпъдък през окосена ливада, къпеща се жена в реката, умиращ глиган, който ломи стара гора с глигите си; защото, драги читателю, измъчван от своето въображение и твърде често угнетяван от него, Е. С. влизаше в остър спор и съревнование с природата и човечеството и строеше сам своя природа и свое човечество — по този начин се опълчваше срещу света. Понякога до такава степен се въодушевяваше, че когато буреносен облак се спускаше от планината и с гръм изливаше своя товар върху градината, Е. С. заставаше на верандата, присвиваше очи под блясъка на светкавиците и викаше към стихията: „Аз съм, аз съм!“ Показваше се тънка пролука, в пролуката надничаше далечно и синьо небе, сякаш стихията искаше да надникне и да се увери, че това е именно той, застанал с димяща цигара на верандата.