Йордан Радичков: Спомени за коне

Няма селце, няма улица, няма ги водениците смокинов храст или липово дърво, орех, сливак или трепетлика, сякаш никога нищо не е имало тука. Навсякъде пъп-ле трева, епична и дива, земята под краката изглежда мочурлива, като че е започнала да се снишава и да потъва неустойчива е, пъшка, издава мехури, някак подвижна се струва на човека, имаш чувството, че стъпваш по гърба на сънено, но живо животно.

Клекнах край реката да разровя и да разчистя затлачен кладенец, момчето съзря в реката непознато за него животно. Почна да вика, погледнах в реката и там видях старата сива крачеща чапла. Тя стоеше все така замислено в бързея, съсредоточена само в една точка.

„Иди да я пипнеш“ — казах на момчето и продължих да изгребвам чакъла от кладенчето. То се сбързи по брега на реката, чаплата го съгледа, обърна се бавно, раздвижи тромавите си големи крака и подтичвайки и подскачайки по водата и по камъните, размаха крила, отдели се от реката и прелетя на безопасно разстояние. Момчето постоя, постоя, загледано в чаплата, нещо съобразяваше, тръгна пак покрай реката, но този път прикрито зад обраслите й с гора, повет и водна къпина брегове.

Почистих извора, водата се оттече, наведох се да пия от кладенчето, както съм правил това хиляди пъти в ония детски години, но изведнъж се стреснах, защото на дъното се стрелна жабче, вдигна мътилка и се скри. Мътилката се изцеди, заразглеждах дъното и в единия край видях свряна малка животинка. Беше от ония малки мукалци , гдето все ни козируваха с глухонямото — заровен в пясъка, само очите му се подават. Над него зърнах отражението си, дръпнах се от кладенчето, отражението се оттече към реката…

Колко ли свят се е навеждал да пие вода от това кладенче и колко свят се е оттекъл между бреговете на тази река?… Изправям се и гледам как по реката все повече и повече се отдалечават момче и чапла. После ми се струва, че — съвсем смалени и нереални в лятната жега — те стоят в реката на едно и също място, момчето се мъчи да доближи чаплата, чаплата се мъчи да се отдалечи, разстоянието помежду тях е все едно и също, нито момчето може да доближи чаплата, нито голямата крачеща чапла да се отдалечи, макар че продължава да подскача на дългите си крака и се мъчи да се залови с крила за нажежения и разреден въздух.

Тогава изведнъж разбирам, че момче и чапла стоят на едно и също място, мъчейки се да се доближат едно до друго, както животно, разсечено на две половини, се мъчи да събере половинките си, а аз съм този, който е започнал бавно да се отдалечава от тях, и завинаги.

Но как тъй ще се отдалечавам от тях! Накъде?

© 1980 Йордан Радичков

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2008

Публикация

Йордан Радичков. Спомени за коне. Новели

Редактор Добромир Тонев

Художници Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Художествен редактор Веселин Христов

Технически редактор Любен Петров

Коректори Тотка Вълевска, Елена Куртева

Дадена за набор на 7. IV. 1980 г.

Излязла от печат на 30. VIII. 1980 г.

Издателски № 1610. Формат 84/108/32. Тираж 80 200

Печатни коли 15. Издателски коли 12,60. УИК 13,24. Цена 1,91

Код 07 9536272311 5605-182-80

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

с/о Jusautor, Plovdiv

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8255]

Последна редакция: 2008-06-21 10:00:00

В наше време от Йончови ханове е останало само наименованието и пиесата на покойния артист Стефан Савов със същото име. Няколко години подир войната събориха постройките, но минаха още няколко години и берковската община сметна, че е необходимо да се построи отново хан на това място. Ханът ще бъде построен от другата страна на пътя, в триъгълника между реката Бързия, пътя и железопътната линия. В този триъгълник е издигната и малка грамада, за да напомня за Иван Базовата „Грамада“. Истинската грамада е на няколкостотин метра на запад, прерязана на две от железопътната линия. В нея бащата на майка ми, Васил Филипов, заедно с неколцина иманяри бе търсил един смок с бисер на челото, но не бяха намерили смока, а само съблеклото му, т.е. кожата. Дядо ми, Васил Филипов, предполагаше, че смокът е слогар, което можело да се познае по начупената черна линия на гърба на съблеклото. Старата грамада е издигната от минаващите на това място пътници: всеки е хвърлял по един камък с думите: „Проклет да е Цеко.“ Когато за първи път видях новата грамада при Йончови ханове, тъй дълбоко врязани в спомените ми, аз хвърлих мълчаливо един камък, не посмях да произнеса нито една дума, защото за мен мястото бе колкото благословено, толкова и проклето.