Йордан Радичков - Конвой

По нашия край стана провал, властите устроиха много засади, а аз бързах да прекарам ръженицата в къщи и тъкмо съм стигнал до половината, военни и полиция блокираха селцето, един по един почнаха да измъкват хора от къщите и стигнаха и до мене. Не бях подготвен за тая работа, бос бях, щото цървулите спечени като кокал от жегата. Двама старши стоят в двора, подканят ме да тръгвам веднага, пък аз гледам да се мотам, не може ли, викам, да се обуя и нареждам на жената да накисне цървулите да се размекнат, а единият старши не разрешава: „Айде, вика, ние босите по-лесно ги конвоираме! Бос и да рече да бяга, веднага си набива петите с тръни!“

Оглеждам се, жена ми бяла като платно. Три деца имам, две момчета и едно момиче, момичето едва проходило, но момчетата са вече големшки. Те стоят пред къщата, гледат полицаите и подсмърчат. Обръщам се, щото като гледам децата, гърлото ми се стяга, казвам: „Жена, гледай добре децата!“, а на полицаите казвам: „Добре, старши, да вървиме!“

И излизам на улицата, както съм си бос и само по риза, а подире ми ония с пушките. Жена ми писна на умряло, децата взеха да викат: „Олеле, тате!, Олеле тате!“ ама аз не се обръщам назад. Жената пищи и кълне, че съм и зачернил живота: „Мамо, мамо — вика, — що ме даде в това пусто село, ами ми не строши главата седна тояга, дано бог даде в гроба си да се преобърнеш!…“ Майка й наистина не я даваше, и баща й много не я даваше, та като мома съм я крал с каруца. Тя сега използва, че съм арестуван, затуй проклина и мене, и майка си. Обръщам се назад, мервам я с трите деца на вратницата, зад тях стои къщицата ми, едва се крепи, иска потягане. Единият старши казва нещо на другия и се отделя от нас.

През селцето минавам само с единия старши, ако някъде зърна човек, човекът си обръща главата, все едно, че не ме е видял. Излизаме от селцето, хващаме черния коларски път през зеленчуковите градини, после идат люцерни, после лозя и накрая тъмнее Керкезката гора. През градините старшията мълча, през люцерните ми разреши да запуша, а кога навлязохме в лозята, се разприказва.

„Видите ли какво е лошо — ми казва старшията — кога си не гледате семействата, ами тръгвате по партизанлък и пет пари не давате ни за жена, ни за деца, ни за къща.“ — „Даваме бе, старши — викам му, — как да не даваме! Аз мойта жена съм я крал!“ — „А, давате! — не се съгласява старшията. — Нали ти видях къщата, че и двора ти, ни стока по твоя двор, ни нищо, а къщата сигурно е останала още от дядо ти. А аз и на държавата служа, и къща направих, и мивка съм турил вътре в кухнята, та да ме благославя жената.“ — „Е, старши — викам, — то не може на всекиго да стигне ръка да тури мивка.“

Ние сме народ беден, виж и лозята ни какви са, и от тях нищо не можеме да спечелим, щото ги изпояде филоксерата. Ако почнем някоя работа, държавата вика: „Стой, ела тука, остави твоята работа!“, и ти какво ще правиш, отиваш, където те вика държавата. Осем месеца запас бях. Жената недъгава, децата ситни, нивите станаха на пущинаци. Ей го, сега съм почнал да карам ръженица, работата ми остана недовършена. Ще рукне някой дъжд, отиде ръжта. Айде, ако ме разпитат по-набързо там, дето ме караш, ще се върна, ще си довърша работата. Ами ако ме забавят?

„Не бой се, нема много да те забавят — успокоява ме старшията. — Ако си лъгал държавата, ще те забавят, обаче ако си гледал държавата право в очите, нема да те забавят.“ — „Че как да не съм я гледал в очите, старши — почвам да се засягам аз. — Че ние държавата я гледаме право в очите! Мигър смее некой да не я гледа в очите!“

Мисля си, ще стигнем в участъка, ще ме питат там какво зная, аз ще кажа, че нищо не знам. Като видят, че не знам нищо, те ще ми кажат „Хайде, друм, и втори път такива работи да не се случват!“ И аз като си хвана капата в ръце, та на един дъх ще взема обратния път и ще ми остане време да си довърша работата.

„Мале, ама и твоята жена зла!“ — ми вика старшията и се позасмива. Гледам го, и старшията сух като мене, само че по-риж, и неговите зъби почнали да опадат. „Ей, старши — викам, — не беше такава, беднотията я направи такава. Каква невеста беше, да знаеш, цялото селце цъкаше с езици, като я види. Аз нея съм я крал, имах приятел с яки коне, и той як, представителен, не можеш да му надделееш с приказка. Отиваме с каруцата на приятеля, моята е другоселка, аз съм се издокарал, турил съм пембени чорапи, щото така беше на мода тогава. Приятелят, като видя чорапите, за малко не ме изфърли от каруцата.