Йордан Радичков: Конвой

„Е, избяга ли?“ — пита ме полицаят. „Как няма да избягам, избягах, разбира се. Ама нали ти казвам, едно време простотията живееше между хората, та беше лесно да излъжеш човек. Сега къде можеш да излъжеш, особено пък вас, полицията, да излъже човек!“

Старшията пак щракна с пръсти. Гледам го, длъшък ще да му е стажът на тоя старши, той щом е станал старши, сигурно много години е носил службата. „Сега нас не могат да ни преобръщат вече — казва ми той. — Аз два пъти съм получавал похвала за осторожност.“ — „То се знае — казвам на старшията — къде може вас сега да ви преобърне човек! Ако вас преобърне, то все едно, че държавата преобръща.“

Та вървиме ние със старшията, аз му разправям всякакви истории, така пътят е по-лек, па и в характера ми е да бъбря, никак не съм свикнал да мълча, а ония пусти пилета продължават да префъркат около нас. Търсиопашка се появи отнякъде, застана насред пътя, като я доближихме, подфръкна, пак кацна на пътя и си тръска опашката. Доближихме я, аз викнах: „Иш!“ на търсиопашката, тя подфръкна и пак кацна на пътя, и пак си клати опашката. Гората се свърши, навлезохме в ниска сечина, ластарите стигат до кръста на човека. В сечината има кладенче, викам на старшията да свърнем на кладенчето да пием вода, устата ми изгаря за вода, а старшията се нещо помайва, абе то, вика, не се разрешава на арестантин, ама айде, само двамата сме, никой няма да види и по-бързичко гледай да пиеш вода!

Свърнахме при кладенчето, наведох се, взех глътка вода. В кладенчето като в огледало виждам старшията, че стои зад мене с пушката. На дъното нападала шума, под една шумка жаба си подава муцуната и ме гледа с едното око. „Я виж, старши — разправям на старшията, — къде се е заровила, в кладенчето и се преструва, че не ни вижда. Едно време, като се появи маларията, ловехме такива жаби, само че избирахме по-пъпчивите. Хванем пъпчива жаба, пуснем я в една паница с ракия, тя се спиртосва и изпуска отрова. Като изпиеш една паница с ракия, в която е спала пъпчива жаба, маларията минава.“ — „Айде, бе!“ — не вярва старшията. „Истина ти казвам, аз лично съм пил, страшна работа е, обаче маларията минава!“

Старшията застава и той на четири крака от другата страна на кладенчето да пие вода и да види жабата. Аз също стоя на четири крака срещу него. „Че тая ракия — пита ме старшията, — дето ще туриш жабата в нея й ще я пиеш, не смърди ли?“ — „Море не смърди! — казвам му. — Смърди, та се не трае, може да припаднеш от смрад, обаче лекува. И знаеш ли, ако искаш да знаеш, най-добре е да си запушиш носа с два пръста и така да пиеш.“ Старшията се навежда над кладенчето и обръща фуражката си с козирката назад. „Внимателно — съветвам го — тая жаба да не вземе да се размърда долу под шумката, ще размъти водата в кладенчето.“ — „Знам аз“ — казва ми старшията и се навежда още по-близко до водата. Ама преди още да докосне водата, жабата се връцна на дъното, направи осморка, вдигна мътилката и изчезна. „Брей, майка й стара! — рече старшията и пак обърна фуражката с козирката напред. — Как ти пи вода и жабата не мръдна, а аз щом се наведох, вдигна цялата тиня от дъното!“ — „Не те е виждала, затуй — казвам на старшията. — Аз от това кладенче сума години пия вода и жабата все си стои на дъното. Мене тя ме познава и не се плаши, а тебе те вижда за първи път, затуй вдигна мътилката. Ето, водата взе да се избистря, може вече да се пие.“

Оня пак обърна фуражката назад с козирката и се наведе над кладенчето. Щом той докосна водата с муцуната си, аз му натиснах главата в кладенчето чак до тинята, драснах после през него и се совнах в сечината. „Су! Стой! — изрева старшията и скочи, а аз стоя свит зад един храст в сечината и го гледам как отрива от мокрото си лице шума и тиня, озърта се и щрака пушката. — Стой, че ще стрелям — крещи старшията, — броя до три и ще стрелям!“

Обаче аз не вярвам, щото той само се върти и се озърта. Като застана гърбом към мене, почнах да се изтеглям назад, в сечината, и назад, назад, вече се добирам до гората. Оня продължава да се озърта, да вика стой и да заплашва, че ще брои до три и ще стреля. И почна той да брои, а аз вече нагазих в гората, вървя като вретено из нея, гледам никъде да не закача шумка, а зад себе си чувам гласа на старшията: „Четиринайсе, петнайсе… двайсе и едно.“ Чувах го така, докато стигна до трийсет и седем. По-нататък не чувах нищо, само собствените си стъпки чувах. Гледай го — викам си — тая жена старши, до трийсет и седем стигна и не сбърка! Личи си, че е свършил първо отделение!