Ради Радев - Обаждане за смърт

— Ти полудял ли си? И не стърчи ли?

— Това е само острието. — обясни Робинс. — Ти какво, дървена дръжка ли мислиш, че съм му сложил?

— Не. Ама пак трябва да е дълго поне един фут. Къде си го сложил. — Джери се захили мръснишката. — Да позная ли?

— В панталона е. Нарочно съм пуснал бодито отгоре. Да го закрива.

— Поне някаква ножница измисли ли му? Да не се порежеш.

— Не. Не съм му слагал ножница. Нали си има златен обков.

Един едър пълничък плешив мъж с кристално сини очи седна на съседната маса. Разгърна вестниците, които носеше на масата. Огледа се за сервитьор, но кафенето бе на самообслужване. С достолепна походка и леко разперени ръце, мъжът отиде до бара, взе си една бутилка „Будвайзер“ и седна да пие. Взе единият от вестниците и се зачете. Излъчваше пълно спокойствие.

Робинс се размърда неспокойно на стола.

— Джери, Копието на Съдбата се затопля. Света краво, почна да пари!

Стийл изгледа неразбиращо.

— Това друг начин да кажеш, че ти пари на задника ли е?

— Не, бе. Наистина. Хвани го, че ще ми изгори кълката. Някой гледа ли насам?

И двамата се огледаха. Почти не се забелязваха хора. Беше неделя и явно заради гадното време, на никой не му се излизаше.

Дейвид подаде на Джералд Копието на Съдбата под масичката. Джери замалко не го изпусна. Възмути се:

— Вярно, наистина пари. Ще го изтърва. Пускам го на земята.

Джери официално беше презвитерианец, но по принцип не почиташе, която и да е религия.

— Леко. — посъветва го Дейвид. — Да не се чуе дрънчене.

— Добре. Сега ще го настъпя с обувката да не стърчи.

— Недей. Това е свещен предмет.

— Какво всички да го гледат ли? И да ни помислят за индианци?

— Забранявам ти да го настъпваш. Остави го да си лежи на земята.

Дейвид се замисли. После каза:

— Откъде-накъде ще се нагорещява? Мислиш ли, че иска да ни покаже нещо?

— Дейви, съвсем си се чалнал. Ти мислиш, че Копието на Съдбата иска да ни покаже нещо!

— Да. Мисля, че се нагорещява, понеже онзи тип на съседната маса има нещо в него.

— И какво?

— Сега ще видиш.

Робинс стана и отиде до мъжа на съседната маса. Човекът вдигна глава от вестника и загледа запитващо Робинс.

Дейвид попита с най-учтивия си тон:

— Извинете, каква марка мобилен телефон имате?

Мъжът отвърна:

— Всъщност аз ползвам два. — в сините му очи се виждаше недоумение.

— Извинете ме за любопитството. Какви марки са?

Мъжът посочи мобилния с алуминиев корпус, който висеше на врата му. Поясни:

— Този е „Алкател“. Другия телефон, който ползвам, е някаква неизвестна марка — „Финерон“. Купих го наскоро от един магазин за телефони, понеже имаше промоция. Все пак защо питате?

Дейвид бръкна и извади портфейла си. Каза:

— Искам да купя вашия „Финерон“. Предлагам ви осемстотин долара за него.

— Осемстотин? Аз го купих за шест стотачки и малко отгоре. Каква е уловката?

— Няма уловка. Добре, предлагам ви хиляда. С тези пари можете да си купите новия модел на „Самсунг“ — Т 1003.

Плешивият мъж помисли и каза:

— Дадено. Да видя парите.

Дейвид му преброи хиляда долара, с което окончателно изпразни портфейла си. Взе телефона и се върна при Джералд Стийл.

През това време пълничкият мъж си изпи бирата почти на екс и после бързо си тръгна. Явно се бе изплашил Дейвид да не поразмисли относно сделката.

Робинс се върна и седна на масичката срещу Джералд. Въздъхна тежко:

— Ще трябва да издействаш специално разрешение от ФБР за конфискация на телефони марка „Финерон“. Иначе ще се разоря.

— Добре. — съгласи се Джери. — Ще издействам. А ти няма ли да унищожиш проклетото нещо?

— След малко, като си изпием кафетата.

Дейвид се сети:

— Къде е Копието?

— Вдигнах го и го държа под масата. Нали е свещен предмет и не трябва да лежи на земята. Освен това вече поизстина. Ще си го прибереш ли?

— Дай го. Сигурен ли си, че не пари?

— Да. Можеш да си го вземеш.

Дейвид без излишни движения и като се оглеждаше, внимателно прибра Копието на Съдбата. Затъкна го странично на кръста си, до лявото бедро. Както се носи меч.

Джералд се разбърза:

— Хайде да тръгваме.

— Къде?

— Да намерим останалите шестотин телефона.

— Не мислиш ли, че първо трябва да помолим някой да ни помогне.

— Не. Има неща, които човек трябва да свърши сам.

Дейвид се замисли. После попита:

— А Копието? Ако успее да ни помогне да намерим останалите дяволски джаджи, как ще го върнем?

— Ватикана има 175 мисии из света. Все ще открием някоя.