Ради Радев - Обаждане за смърт

Робърт бе висок над шест фута, със свръхтесни рамене и несъразмерно изкривено тяло на кроманьонец. Много рядко се бръснеше и още по-рядко се подстригваше. Ето защо лицето му представляваше една топка от преплетени косми, които се разреждаха само там където имаше две черни бляскащи очи.

Двамата мъже седяха на две плетени тръстикови столчета. Помежду им имаше също такава масичка. Върху нея лежаха шест мобилни телефона, марка „Финерон“.

Робърт възкликна:

— Знаеш ли тези телефони са същия като този, дето си го купих наскоро. Същата марка.

— Да. Знам.

— Един глас ми се обади по мобилния и ми заповяда да се срещна с Питър Ейнджъл, и да правя каквото той ми нареди.

— Ами какво да ти кажа, аз съм Мобилния.

— Ти си Мобилния Убиец?!

— Да. Аз съм.

Робърт се протегна:

— Човече, дай да ти стисна ръката. Аз съм голям твой почитател.

— Убил ли си някой досега?

— Само животни. Обаче го правя редовно. Страх ме е да започна с хора.

— Добре. — Питър посочи телефоните. — Ще можеш ли да ги заредиш?

— Искаш да напълня слушалките с взрив? Разбира се.

— Не само това. Трябва да могат да гръмнат, когато им позвъня.

— Всичките шест ли?

— Аха.

— Малко ще е трудно, но ще се справя. Нали знаеш, че с това се занимавам?

— Честно казано, не знам с какво се занимаваш. И на мене Самаел ми звънна, каза ми твоя адрес и да дойда при тебе. Ако искам някой да ми помага.

— Човече, наистина имаш нужда от помощ. Мамка му, всички са срещу тебе. Полицията, федералните, даже и обикновените хора. Даже и пресата е срещу тебе. Вчера гледах по телевизията оня, известния вестникар — Джон Дай да дрънка някакви простотии срещу Мобилния…

Питър го прекъсна:

— Ще заредиш ли телефоните или не? Така че шестте да гръмнат, когато им звънна?

— Разбира се, Мобилен. Какво ще взривяваш?

— Църква.

Дейвид Робинс седеше вкъщи и гледаше Копието на Съдбата. Бяха му го оставили да се защити. Дейвид се чудеше какво ще му помогне едно острие, ако Пит Ейнджъл му дойдеше на гости въоръжен с автомат „Калашников 74“.

Дейвид взе острието на Копието и го вдигна срешу слънчевата светлина, която влизаше през прозорците. Златната кания блестеше. Среброто отдолу не толкова, понеже беше потъмняло. Дейвид извади Копието от ножницата.

В този момент някой позвъни на входната врата. Без да пуска копието, Дейвид отиде да отвори.

На входната врата нямаше никой. Обаче на изтривалката лежеше черен мобилен телефон. Марка „Финерон“.

Питър Ейнджъл подреди шест телефона на различни места в католическата църква „Св. Марк“ извън града. Жалко, че се намираше толкова далече, но той се надяваше по време на неделната служба да има хора. Единият клетъчен, марка „Финерон“, естествено постави под олтара.

Мобилните бяха пълни с взрив и той можеше да ги задейства съвсем просто. Като набере определен номер. Като натисне три шестици. Любимото число на Самаел.

Беше сравнително топла съботна нощ. Питър бе облечен в едно от любимите си тъмносини долнища „Найки“ и черна, прилепнала по шкембето му тениска. Носеше два сака. В единия имаше лост „кози крак“ и клещи за желязо. С тях лесно разби вратите на църквата. Добре, че не видя пазач. Иначе трябваше да го заколи и погребе в близкото гробище. Все пак не искаше църквата да е затворена до неделя.

Никой не би дошъл на неделна служба, ако църквата е затворена като място на извършено престъпление.

Питър имаше и трето нещо, късо и увито в брезент. То му напомняше за журналиста. Неговият най-сериозен и опасен враг.

Беше време да го убие. По-късно щеше да се погрижи в останките на църквата да се отслужи Черна Литургия.

Беше малко преди полунощ, когато мобилния, който Робинс намери пред вратата, иззвъня. Той по навик първо го погледна да види кой се обажда. На екранът не се виждаше нищо.

Дейвид сложи слушалката до ухото си. И чу глас:

— Знаеш кой съм, нали?

— Да. — отвърна Робинс. — Къде си?

— Ще те чакам на гробището „Ласт Рест“. Ако видя куки, някой ще пострада. Най-вече ти. И други хора. Много ще ги боли.

— Добре, идвам. — обеща Дейвид.

Разговорът прекъсна.

Дейвид запали Кадилак-а и потегли. Пусна радиото — старо и черно, но мощно, марка „Блаупункт“, за да се успокои малко преди последната битка.

Радиото улови „Виж Светлината“ на Снап и Дейвид мрачно се усмихна.

Когато излезе извън града, Дейвид видя светлини на фарове. Май че това беше гробището „Ласт Рест“, онова, до което беше католическата църква „Сейнт Джордж“. Не бе много сигурен, но когато наближи, видя нещо да стърчи точно пред колата. Беше дървен кръст с разпъната на него котка; забит в пръстта. Животното беше приковано с пирони към дървото и от него течеше кръв.