Ради Радев - Обаждане за смърт

Питър Ейнджъл се свлече на колене. С последни сили успя да промълви:

— Още не си ни победил, Робинс. Има и други, които служат на Самаел. По-силни от мене.

После убиецът падна по корем. Рогът, който държеше, остана под него.

Дейвид очакваше нещо да се случи. За всеки случай седна предпазливо върху Ейнджъл, притискайки го с цялата си тежест. После внимателно изви дясната му ръка. Взе сивозеления остър рог. Беше намазан със зеленикава течност, която прогори дланта му. Отрова. Дейвид силно захвърли рога настрани. След това Робинс пипна врата на Ейнджъл. Мобилният Убиец беше мъртъв. Дейвид не можеше да повярва.

Облаците откриха луната и окото и сега осветяваше гробището някак по-тържествено, по-чисто.

Дейвид си каза: „Джери, трябва да помогна Джери“.

Журналистът изтича до Джералд Стийл. Клекна до него и попита:

— Джери, жив ли си?

Дететивът се изсмя безпомощно, но бодро отвърна:

— Жив съм. Мърдам. Извикай помощ.

— В тебе ли е мобилният ти? Моят е в колата, но като идвах насам, отказа да работи.

— В джоба ми е. И моят телефон се държеше странно. Пробвай. Дано да бачка.

Дейвид извади мобилният от десния джоб на спортния панталон на Стийл. Слава богу, „Ериксон“-ът светна след като отключи клавиатурата.

Дейвид Робинс беше напълно оневинен. От преследван се превърна в герой. Постоянно получаваше предложения за интервюта. Един два големи вестника от Ню Йорк му предложиха да постъпи при тях на работа. Случката в град Лок Хевън се бе разчула наистина надалече. Дейвид бе получил предложение за работа дори и от един вестник от Торонто, Канада!

Робинс и Стийл седяха в едно от най-забутаните квартални кафенета във Лок Хевън. Умишлено бяха избрали мястото — не искаха никой да им досажда. Освен тях нямаше други клиенти в кафето.

Джералд бе облечен в един от любимите си бежови спортни панталони; нагоре носеше сива и много широка тениска; под нея рамото му беше превързано. Робинс носеше зеленикавосив панталон, с два номера по-голям отколкото трябва. Под панталона му имаше превръзка. Куршумът бе влязъл през мускула и излязъл, за щастие без да закачи артерия или кост. Нагоре Робинс бе облечен в лъскаво черно боди, опънато по огромните му мускули.

Есента сякаш искаше тази година да дойде по-рано. Хладът във въздуха леко подтискаше настроението. Джералд Стийл попита:

— Какво ще правиш сега, Дейвид?

— Искаш да кажеш — какво ще правиме сега, Дейвид?

— Защо включваш и мене? — весело се възмути Стийл. — Аз ще си взема болничен и ще го прекарам на Маями. Така като гледам и ти си ранен. Защо не дойдеш с мене?

— Защото двамата с тебе, Джери, имаме още работа.

— Работа ли? Каква работа?

— Млъкни и помисли малко. Ще се сетиш.

Джералд замълча за момент — нещо което не обичаше да прави. Двамата сериозно и с предварително уговорено сърбане и мляскане отпиха от кафетата си. Замислиха се.

Аутопсията на Питър Ейнджъл бе показала, че е имал имплантиран в мозъка си чип за директна връзка с мобилен телефон.

Технологията бе напълно непозната. Тепърва щеше да се разучава. Експертите дълго щяха да умуват дали Ейнджъл си е бил луд, или чипът в мозъка му е имал някакво психотронно влияние.

Рогът, с който Мобилният Убиец бе въоръжен, също бе подложен на непрекъснати изследвания. Учените успяха да разберат само, че е органичен. И че е кост. От неизестен досега животински вид.

Телефоните марка „Финерон“ пък съдържаха абсолютно непознати технологии. Експертите постоянно бърничкаха двата екземпляра, които Робинс им бе дал и се опитваха да разберат нещо от устройството им.

Но имаше поне още няколко стотици телефона „Финерон“. Които продължваха да работят. И предупреждаваха всеки техен нов собственик за престоящата му смърт.

Джери възкликна:

— Телефоните! Искаш да издирим телефоните, нали?

— Позна, Джери. Между другото, предполагам дори ти си зацепил, че думата „Финерон“ е анаграма на „Инферно“. Ще трябва да ги унищожим един по един. Ще трябва да прочистим града от мобилната смърт.

— Добре. — съгласи се Джери. — Ама как да го направим?

— Не знам. Освен това има още едно нещо, което трябва да направя.

— Какво?

— Трябва да върна Копието на Съдбата на Ватикана. На мен няма да ми трябва повече.

Стийл се замисли. После каза:

— Не мислиш ли, че трябва да дойдат да си го вземат? Така както ти го донесоха?

— Не знам. Нямам представа. Между другото, аз го нося в мене.