Ради Радев - Обаждане за смърт

Майкъл Малик вървеше към дома си. Той бе много дебел и висок мъж. Приличаше на затлъстял тюлен. На колана си бе закачил новата си придобивка — мобилен телефон, марка „Финерон“. Преди около половин час го бе купил на една улична разпродажба.

Малик изглеждаше доволен от новата си придобивка. Мазните му топчести бузи леко се бяха набръчкали от усмивката му.

Мобилният звънна. Очичките на Малик се присвиха подозрително. Погледна дисплея. Холограмна видеовръзка — вятър. Нищо не се виждаше. Даже не изписваше кой го търсеше. После Майкъл се сети, че за да има холограмен образ на екрана, другият разговарящ трябва да има телефон от същата марка. Малик натисна бутончето със зелената слушалка. Каза авторитетно:

— Ало?

Гласът бе на непознат, глас напомнящ за за дълбочина, лава и сяра.

— След по-малко от час те очаква смърт, приятелю. Готов ли си? Готов ли си да умреш?

Обаждането прекъсна още преди Майкъл да натисне бутончето с червената слушалка.

Питър Ейнджъл чакаше. Беше се спотаил в нощта на една по-скатана от центъра и движението уличка, която му бе харесала. Този път освен нож носеше и чук. Три килограмов. Питър отново чакаше за да убие. И отново щеше да изреже магически символ в крака на жертвата. Ейнджъл мислеше за Петер Куртен. Искаше да прилича на него.

Питър се притаи и спря да диша. Някой идваше в нощта.

Уличните лампи бяха нарядко в тази част на града. По-точно повечето бяха изпочупени и много малко от тях светеха.

Все пак Ейнджъл горе долу виждаше приближаващия минувач. Беше някакъв грамаден дебелак. Беше облечен в сивозелени дрехи. Сако и панталон, които изглеждаха готови да се пръснат под напиращите му меса. Когато приближи, Питър спотайвайки се в сенките, успя да разгледа лицето му. Мутрата му беше така оформена, че мязаше на тюлен. Ама наистина приличаше. Дори в тъмното се виждаше как горната му устна стърчи пред долната, както на споменатото животно.

Питър изчака човека да премине покрай него. После го нападна в гръб. Удари го по главата с трикилограмовия чук. Мъжът се олюля и започна да се свлича. Бавно. Ръцете му драпаха във въздуха, търесейки нещо за което да се уловят. Ейнджъл удари отново. Пак по главата. И отново. И отново.

Дебелакът падна на земята, агонизирайки. Пухтеше като духало в ковачница. Питър продължи да го удря по главата с чука. Престана, едва когато дебелакът спря да мърда. И да пуфти.

Ейнджъл започна да претърсва топлият труп. Намери голям черен портфейл, марка „Петек“. Питър се отдръпна настрани за да не се изцапа от бликащата кръв. „Странно, като цапна някой по главата, винаги тече много кръв“, каза си Питър.

Ейнджъл намери 300 долара в портмонето. Имаше и лична карта със снимка на дебелака, лежащ пред него. На снимката изглеждаше строг, замечтан и волеви. Питър се вгледа в личната карта. Мъртвия мъж се казваше Майкъл Малик.

„Няма значение кой си“, помисли си Питър. Бръкна в долнището на анцуга си и извади малък остър нож-пеперуда. „Който и да си бил, вече си само още една душа, принадлежаща на Самаел“, обобщи наум Ейнджъл.

После се зае да навива нагоре единия крачол на дебелака.

Питър трябваше да напише своето поредно послание със стомана.

Върху плът и кръв.

Домашният телефон на Дейвид иззвъня. Робинс вдигна слушалката. Беше женски глас:

— Ало, миличък? Какво правиш?

Беше Джина Гомес. Преди около 8 години Дейвид беше спал с нея двайсетина пъти. Преди около две години пак бе споделила леглото му. Един път. Напоследък обаче бе толкова надебеляла, че приличаше на някакъв неуспешен генетичен експеримент. Показван по Анимал Планет. Обаче Джина не се отказваше да го преследва и да го тормози за секс.

Дейвид излая в телефона:

— Разкарай се!

Отсреща се чу гневен вой:

— Пази си гърба!

После се чу щракване от затварянето на слушалката.

Жени. Последната година му бяха поомръзнали. Когато не искаха да се чукат с някой само заради това, че е сравнително известен; е, тогава бяха готови да го направят за едно малко уиски и един „Ред Бул“.

Всъщност от две години имаше връзка с едно момиче, което сега работеше като счетоводителка в Ню Йорк. Виждаха се рядко, едва 1–2 пъти в месеца. Родом приятелката му Ан Хардуик беше от Лок Хевън, щат Пенсилвания. Но идваше само за да се видят. Рядко.

Дейвид беше ходил до Голямата ябълка на четири интервюта за работа. Одобриха го само на едно интервю. Но Дейвид не хареса работата. Не беше свързана с писане.