Ради Радев - Обаждане за смърт

Къдравият дългокоско с ятагана нападна пръв. Посегна да намушка Дейвид в стомаха. Робинс отскочи вляво и го ритна силно в десния прасец. Лоу кик. Не успя да му счупи крака. Но онзи се сгърчи и малко остана да падне. Накуцвайки се отдръпна назад. Влачеше се от болка и пъшкакше.

Останалите четирима се нахвърлиха върху Дейвид. Робинс успя да избегне няколко удара с нож. Обаче тийнейджърът, въоръжен с бокс, успя да го нацели в ребрата. Робинс подивя. Започна да посяга към лицата им. Опитваше се да ги прасне в омразните муцуни. Ако успееше да удари някой в брадичката щеше да го приспи. Можеше направо да го убие.

Нападателите на Дейвид се опитваха да го наръгат. Един от тях успя да пореже кокалчетата на десния му юмрук; за сметка на това Робинс успя да го удари с ляво кроше в челюстта — онзи падна на асфалта като застрелян гълъб.

Въпреки това, изглеждаше, че тийнейджърите ще надвият Робинс. Бяха все още четирима на един. При това, въоръжени с ножове.

Внезапно се чу двоен пукот — като от отворена бутилка шампанско. Единият от ножарите залитна и падна на асфалта. Другите се поотдръпнаха и почнаха да се озъртат. Падналия започна да кърви обилно от рамото, да се гърчи и да крещи.

Отнякъде се бе появил дебел мъжага, облечен в тъмни спортни дрехи. Имаше гадна и отблъскваща брадясала муцуна. В дясната си ръка държеше пистолет. Със заглушител. Насочен към тийнейджърите.

Уличните лампи светеха студено и бездушно. Сякаш превръщаха улицата в една блестяща изоставена морга.

Младежите хвърлиха ножовете и побягнаха. Кой накъдето свари. Дебелият мъжага продължи да стреля по тях. Успя да свали още един. Другите трима избягаха.

Дейвид Робинс не помръдваше. Гледаше зашеметен. Брадясалият дебел тип прибра пистолета и се доближи до журналиста. Дейвид зяпаше втрещено.

Дебелакът попита:

— Какво си зяпнал? Май ти спасих задника?

— Защо стреля по тях?

— Защото щяха да те направят на бифтек.

— Благодаря. Обаче можеше и да се оправя сам.

Дебелият нищо не каза. Извади малък сгъваем нож. Беше със стоманена дръжка и леко закривено острие. Дебелият тръгна към двамата ранени младежи, въргалящи се и стенещи на асфалта.

Дейвид отиде при него и попита:

— Какво ще правиш с този нож?

Дебелият се захили:

— Мисля да им изрежа нещо на крачетата. Пък след като се помъчат, може и да се смиля над тях. И да ги заколя.

Дейвид заповяда:

— Остави ги на мира. Махай се оттука. Аз ще повикам линейка.

— Ей, знаеш ли с кого говориш? Аз съм Мобилният Убиец. Ти се разкарай, за да не легнеш до тях.

Двамата ранени младежи лежаха на шосето и гледаха как двамата мъже се карат.

Дейвид каза твърдо:

— Няма да ти разреша да ги убиеш.

— Сигурен ли си?

Питър Ейнджъл бръкна в долнището си и отново извади пистолета. Нареди:

— Ако не изчезнеш до една минута, ще те застрелям като куче. После гръмвам и тях. Накрая и тримата ще получите рисунки от нож по крачетата.

Дейвид нерешително погледна пистолета. Проклетите копеленца го бяха нападнали, но не заслужаваха да пукнат. Не си заслужаваше обаче Дейвид да пукне заради тях.

Внезапно недалеч Робинс и Ейнджъл се чу вик:

— Замръзни! Робинс, вдигни си ръцете над главата! Ти, дебелако, остави бавно ножа и пищова на земята. После също вдигай лапите!

Дейвид побягна още преди да чуе последните думи. Беше разпознал гласа. Принадлежеше на Джералд Стийл. Какво ли щеше да си помисли?

Питър Ейнджъл се наведе и моментално почна да стреля. Бягаше и стреляше, търсейки да се скрие зад някоя паркирана кола.

Джералд Стийл също откри огън.

Когато успя да се поотдалечи от мястото на престрелката, Дейвид забави ход. Започна да ходи, вместо да бяга. Дишаше тежко. Един нормален минувач в една обикновена вечер. Малко хладна за лятото. Светлината на уличните лампи го подтискаше и му навяваше мисли за самота и параноя.

Какво ще си помисли Джери, каза си Дейвид. Детективът с когото водя разследването, ме видя да си говоря с Мобилния Убиец. А до нас лежаха двама ранени младежи. Трябва да му обясня, помисли си Робинс.

Ще му обясня. Но трябва да мине малко време.

Дейвид реши да се скрие. Имаше един много близък приятел, с когото рядко се виждаха по обикновени поводи. Да пият по кафе или по едно малко уиски. Най-често когато си звъняха, единият трябваше да помага на другия.

Имаха и уговорка за такива случаи. Определени думи. А те бяха: „Трябва да се видим. Спешно е!“