Ради Радев - Обаждане за смърт

Едрият полицай внезапно спря. Питър почти го настигна. Куката се обърна и го погледна безразлично. После продължи да върви.

Питър настигна „куката“. Внезапно вдигна ножа и го заби в тила на полицая. Даже малко подскочи за да е по-плътен удара. „Куката“ се свлече като прасе, ударено с брадва по чутурата. Кръвта бликна от врата му. Полицаят отвори уста да извика, но само изхъхри немощно. После погледа му сякаш помътня, а очите му загледаха безжизнено в една точка.

Кръвта започна да образува тъмна, смърдяща на ръждясало желязо локва.

Ейнджъл клекна до полицая. Беше решил да му извади очите. Само се чудеше дали да използва ножа или…

Питър избърса ножа в светлосинята униформена риза на полицая и го прибра. С лявата си ръка повдигна брадичката на трупа. После заби силно десния си показалец в лявото око на ченгето.

Внезапно Ейнджъл дочу далечен шум от автомобил. Може би идваше насам.

„Мобилният убиец“ се огледа. Засега нямаше никой в уличката. Но имаше вероятност скоро да се появи. Ейнджъл погледна трупа със съжаление. От празната очна ябълка течеше кръв и някаква течност, подобна на белтък. Питър се отказа да извади и другото око. Избърса показалеца си в ризата на полицая. Май че под нокътя му остана част от ретина. Ейнджъл се изхили гордо.

„Мобилният убиец“ се изправи и започна бавно да се отдалечава в тъмнината. Ченгето остана да лежи на улицата.

Един мъртъв едноок пазител на Реда.

Джералд Стийл си беше дал почивен ден. Беше решил да го прекара в ловно-рибарския магазин на приятеля си Дайдо Хардимут. Дайдо бе висок, слаб и синеок млад мъж с ясно изразена плешивост въпреки, че бе само на четвърт век. Твърдеше за себе си, че е най-желаният ерген в родния си град. И обичаше клюките.

Магазинът му бе малък, но уютен, пълен с най-различни ловно-рибарски вещи. И животни. Те шаваха и крещяха, най-вече папагалите. Дайдо умишлено бе напълнил една отворена кутия от шоколадови бонбони със захранка за риби. Захранката бе оформена на кръгли малки и кафяви топчета. Приличаха на шоколадови бонбони. Понякога Дайдо чепреше някои от клиентите с тях. Падаше голям (според него) майтап.

Хардимут подметна:

— Джери, с тебе не се ли мъкне напоследък един журналист?

— Да. Дейвид Робинс. Голям пичага е.

— Чух, че вчера е вкарал в болница двама тийнейджъри. От моя квартал. Пребил им даже и кучето.

— Сигурно нещо бъркаш. Робинс е пичага. Не може да направи такова нещо. Чувал ли си онази история с престрелката пред „Дама Пика“? Още оттогава знам за него, че е печен.

Дайдо се позамисли. После каза:

— Истина е. Казвам ти. Бил е облечен в черен костюм, който му е бил по-голям отколкото трябва. Видели са го.

Джералд Стийл се позамисли. Вярно, напоследък Робинс обличаше все по-скъпи костюми, които на всичко отгоре му бяха и широки.

Както Робинс беше обяснил: „Непрекъснато вдигам щанги. Качвам мускули и тялото ми расте. Затова нося нови и по-големи костюми.“

Джералд попита с интерес:

— Съгласил ли се някой да свидетелства?

— Не знам. Може да е само клюка. Така поне разправят и квартала.

— И кога е станал побоят?

— Вчера.

Джералд се замисли по-дълбоко. Чудеше се откъде напоследък Робинс има мангизи да поръчва и да сменя непрекъснато скъпи дрехи. Чудеше се също така възможно ли е Дейвид да е пребил някой?

Напоследък журналистът изглеждаше доста нервен.

Залата за бодибилдинг бе голяма. Имаше огромни прозорци, боядисани наполовина в бяло. Вътре се носеше мирис на желязо. Едната стена почти бе закрита от огледала. До нея бе поставена стойка отрупана от дъмбели с различна големина. Имаше и машини и велосипеди „Кетлер“, разпръснати навсякъде. Намираха се и лостове „Елейко“ с дискове от същата марка, за тези, които искат да вдигат свободни тежести.

Дейвид Робинс стоеше сам пред стойката за клекове. Навън бе нощ. Дейвид се бе договорил със собственика на залата срещу определена сума, която плащаше в края на седмицата, да му разреши да тренира през нощта.

Робинс се гледаше в огледалото. Бе облечен в тъмносиньо анцугово долнище. Нагоре носеше светлосива тениска, поизрязана на ръкавите и врата. Вените на врата и челото му бяха изпъкнали и издути от сериите, които бе правил допреди малко.

Оставаше последната серия. На лоста бяха поставени дискове с обща тежест седемстотин либри.

Журналистът откачи лоста от стойката с пухтене и се приготви да кляка.