Ради Радев - Обаждане за смърт

Обяви тъжно:

— Знайш ли, Джери… Когат’ бях малък, никога не съм мислел, че възрастните се наливат толкова.

Питър Ейнджъл си беше наел нова квартира и сега си почиваше. Напоследък наистина бе свършил много работа. Сега смяташе да лежи и да проспи цялата вечер. Както сам пресмяташе, бе убил най-малко петнайсет човека. Онзи смахнат журналист бе единствената опасност. Но Питър се беше справил с него. Беше му инжектирал онази течност, която щеше да го превърне в послушен роб на Злото.

Ейнджъл се намръщи. Нервно вдигна седалката на фотьойла и бръкна в кухината. Извади два еднакви пистолета „Дизърт Ийгъл“. Единият имаше заглушител, омотан със скоч.

Ейнджъл включи телевизора и намери CNN. Отново бръкна във фотьойла. Извади шишенце оръжейна смазка и цветни стари парцали.

Пит мислеше за съпругата си Жанет и за малкия си син — Ейнджъл. Липсваха му. Жанет се бе омъжила за него, понеже знаеше, че Пит е сравнително заможен и знае много начини да печели пари. Както по-късно Жанет разбра — повечето му методи бяха незаконни. Но тя живееше с Питър, беше му родила син и постоянно казваше, че го обича. Особено когато Пит й купеше ново кожено палто или скъпа сребърна дрънкулка. Тогава полудяваше от любов.

Пит реши да се обади на жена си. Набра я. Тя, разбира се, не знаеше, че той си е в града, но служи в момента на Самаел. Беше й казал, че заминава малко по работа. Ейнджъл набра Жанет.

Съпругата му вдигна. Понеже на телефона и не се изписваше номера, който я търси малко предпазливо каза:

— Да?

— Как си, Жан?

— Мило, много съм се затъжила! Къде си? Ще си идваш ли скоро вкъщи?

— Имам още някои неща да свърша, Жан. Къде е Ейнджъл? Добре ли е?

— Да ти го дам ли?

— Дай го на тати.

Ейнджъл беше на три години. Наричаше нещата по свой си начин и беше единственото същество на света, което Питър обичаше почти колкото себе си.

В слушалката се чу:

— Тати къде е? Тати кога ще вози Ейнджи на бу-то?

— Кво ста’а Ейнджи? — басовият глас на Питър бе мек, дори нежен.

— Ейнджи иска вози на бу-то. Ейнджи иска пак ходи на риба с тати… — (пауза и леко подсказване: „Кажи на тати“). — Мама ми купи неска златна гливничка.

— Ейнджи, ще те заведа на риба. Ще хванеш пак най-голямата. — обеща Пит. — Дай мама Жана.

— Мило… — чу се отново гласът на съпругата му. — Айде да си дойдеш. И двамата сме се затъжили.

— Ще си дойда скоро, Жан. Много скоро. Чао. — внезапно каза Питър.

— Чао, мило.

Едва разговорът прекъсна и мобилният телефон „Финерон“ иззвъня. Пит натисна копчето със зелената слушалка. В главата му зазвуча глас.

— Робе, — чу Питър, — знаеш ли колко души си погубил?

— Да, Господарю. — отвърна плахо Ейнджъл. — Петнайсет.

— Така. Още няколко стотици получиха по различни начини моите слушалки. И скоро ще намерят смъртта си.

— Да, Самаел. Но кучетата вече знаят. Никой не иска нашите телефони вече.

— Това е без значение. Още шест души, Питър. Трябва да убиеш още само шест души. Тогава ще се добия със сила. Със Сила, Питър. И ще Възляза на дневната светлина.

— Както кажете, Господарю. — радостно се съгласи Ейнджъл.

— Добре, робе. А сега излез навън и убий шестима. Искам тяхната кръв. Искам техните души. Искам да Изляза.

Телефонът замлъкна.

Ейнджъл зареди смазаните оръжия. Прибра шишето и смазката, откъдето ги бе извадил. От същото място извади четири пълнителя. И нож. В калъф с каишка. Сложи по два пълнителя в джобовете на анцуковото си горнище. Прикрепи ножа на прасеца си с помощта на каишката. Взе един парфюм „Гучи“, който стоеше на една лавица до телевизора. Напръска се зад ушите, около мишниците и по врата. Може би повечето хора и да не го харесваха, но Питър се къпеше ежедневно. Пръскаше се с парфюм за 300 долара най-малко три пъти дневно. На Ейнджъл му харесваше да е чист и да мирише приятно. Майка му беше научила още като малък на това. Впрочем, той отдавна не разговаряше с нея, дори и по телефона.

Питър излезе от кварирата. Внимателно заключи вратата.

И потъна в нощта.

На лов.

Когато се стъмни в град Лок Хевън, улиците оредяват. Все повече хора си намират причини да не излизат по тъмно. Слуховете се разнасят бързо в малкия град. Чува се все по-често за мобилни телефoни, които носят смърт. Чува се и за убиец, който не може да бъде заловен. Слуховете растат и се преплитат вазимно.

Слуховете са лепкави и миризливи. Те носят гаден и натрапчив вкус в устата, сърбеж и кисела миризма под мишниците, болки в главата и размътване на мозъка.