Ради Радев - Обаждане за смърт

Тъмно е. Въпреки това по улиците все пак могат да се видят минувачи. Някои просто не вярват в Мобилния Убиец. Други все още не са чули зловещата клюка. Има и такива, които си мислят че точно на тях не може да се случи.

Две момчета седяха на един тротоар. Играеха си с пудел на име Крис. Едното момче бе високо, добре сложено с гъста черна коса и дебели устни. Другият тийнейджър бе среден на ръст, кльощав късо подстриган блондин. Пуделът на момчетата не изглеждаше чистокръвен. Раздърпаната му козина и светлокафявият цвят намекваха за кръстоска с териер.

Дейвид Робинс крачеше по улицата, на която бяха двете момчета с пудела. Напоследък Дейвид не се чувстваше добре. Тренираше почти всеки ден и в тялото приличаше на робот. За съжаление главата му постоянно бе размътена.

Вратът на Робинс пулсираше и го болеше. Дейвид смътно си спомняше, че преди време някакъв тип го беше нападнал и го бе убол с нещо по врата. Сега убоденото пулсираше странно.

Напоследък Робинс се чувстваше недооценен и се караше постоянно с почти всички. Не се срещаше и не разговаряше с никой. В момента му се искаше да се бие.

Дейвид бе облечен в черен костюм. Марков. И скъп. Беше му с два номера по-голям от необходимото. Умишлено си бе купил толкова голям костюм. Напоследък от тренировките тялото и крайниците му растяха и се надуваха като балони.

Двамата тийнейджъри с интерес зяпаха едрия мъж в грамаден костюм.

„Виж бе.“ — измънка блондинът и сбута приятеля си. — „Тоя мяза на Скалата.“

Дейвид дочу, че го обсъждат и видя, че го зяпат нагло.

Робинс приближи на крачка от момчетата. Пуделът започна да джавка срещу него.

Дейвид попита твърдо:

— К’во ме гледаш, бе?

По-едрият чернокос младеж отвърна:

— Не гледаме тебе.

— Кого гледаш, бе? Извини ми се, че ме гледаш!

— Казах ти бе, човек, не гледаме тебе. Не се заяждай. Ходи си по пътя.

Дейвид заповяда:

— Извини ми се веднага, че ме гледаш!

Къдравият чернокос младеж се изправи. Беше висок 6 фута — точно колкото Дейвид. Може би тежеше около 180 фунта.

След постоянните тренировки напоследък, журналистът тежеше поне с 40 фунта повече от младежа. Робинс попита отново:

— Ще се извиниш ли?

— Не. Разкарай се веднага. Не гледахме тебе. И да сме гледали, няма за какво да се извиняваме. Ходи си по пътя, ако не искаш проблеми.

Русият младеж също стана от тротоара. Натърти:

— Да. По-добре бегай оттука. Не си търси белята.

Дейвид дори не погледна русия. Изненадващо хвана по-едрия с две ръце за гушата. Започна да стиска. Младежът посегна да го удари. Робинс изведнъж стисна двойно по-силно. Тийнейджърът омекна и се свлече.

Изграчи:

— Няма да се извиня!

По-слабият младеж мина зад Дейвид и се опита да го събори. Робинс се завъртя рязко и го удари с лакът по лицето. Младежът падна на земята. Лицето му кървеше.

Журналистът продължи да души къдравия чернокоско.

Отново попита:

— Ще се извиниш ли?

Младежът пресипнало изхъхри:

— …Звинявай… че… те… гледах.

Дейвид пусна младежа. Онзи падна на земята, кашляйки. Задъхваше се, беше му трудно да диша.

Пуделът спря да джавка. Захапа крака на Робинс. Направо се впи в глезена му. Явно накрая му дойде смелостта.

Дейвид внимателно отскубна кучето от глезена си. Вдигна го за каишката и започна да го върти.

След малко го пусна. Кучето отлетя на десетина фута. Падна и започна да агонизира. Квичейки.

Дейвид пооправи костюма си.

После продължи надолу по улицата. Чувстваше се много добре.

Питър Ейнджъл беше решил да убие полицай. И без това трябваше да убие още шестима. Защо пък единият да не е полицай? Ежнджъл вече си бе набелязал желаната жертва. Следеше го от около половин час. Ченгето имаше някакви фигури по пагоните. Май че бе лейтенант. Или капитан. Полицаят беше висок и дебел, възрастен, с посивяла коса и голям нос. Имаше характерния изцъклен поглед на кука. Очите му май че бяха сини и сякаш втренчени. Ейнджъл реши да ги извади.

Полицаят закрачи в една тъмна уличка. Вървеше безгрижно и не се оглеждаше настрани. Като вървеше се клатушкаше, понеже беше дебел като свиня. Сега бъркаше в джобовете си, май търсеше ключовете за дома си.

Питър забърза след полицая. Бе тъмно, някъде около час преди полунощ. Пит бе облечен в шалварести тъмночервени дънки, бяло-сини маратонки и кървавочервено яке. Беше прекалено топло за да носи яке, но иначе оръжията му можеше ида се видят. В дясната си ръка Ейнджъл държеше туристически нож. Криеше го зад дланта и лакътя си.