Никола Радев - Седем ключа на вода

Обаче на шестия-седмия ден … А, тя била хубава, бе! Охо, тя е даже красива!… Апапите като екскурзоводи почнаха да я посвещават в корабоплаването… Скочиха всички — по два пъти на ден се бръснат, с вратовръзки тръгнаха по палубата! Въобще екипажът се развали. Това, жената, е дяволска работа.

Някъде в Средиземно море почнахме да потягаме кораба. Боцманът Паруш ми вика: „Кольо, ти си по-лекичък, я се качи на мачтата да смениш фалината!“ Качвам се аз, той отдолу — чака. Аз държа единия край на въжето, той — другия. А едно хубаво време, един лазур — свят да ти се завие! Също като на цветен телевизор … Прекарах фалината и поглеждам към летния мостик, я има десет метра, я няма. И какво виждам?!… Пасажерката се опънала, евин плаж прави…

Тогава светът не беше разголен като сега и жената правеше впечатление. Замръзнах, ти казвам, на камък станах… Де гиди пушка бойлия, де гиди сабя френгия!… По едно време Паруш стоя, стоя, пък почна: „Кольо! …“ Мълча, защото ако се обадя — оная ще се сепне — гола жена, колко й е! „Кольо! …“ — вика пак Паруш, реве и блъска с крак по мачтата. Псува на турски. Слизам долу, той налита с юмруци… „Абе, боцмане, как да се обадя! Пасажерката се пече на летния мостик!“ Ръката му увисна във въздуха: „Не думай, бе!…“ Докато стигнем Варна — грозна ли?! — мале мила, прекрасна жена и всичко си й беше на място. И при това учителка…

Усетих насън, че ходът на кораба намаля и се събудих. Плиснах две шепи вода на лицето си и се качих на мостика — от морето, обвито в пара, изскочи Аден, пръснат в подножието на няколко хълма.

Като крило на чайка се бялна входният фар върху ниската вълноломна стена, а зад нея — закотвените кораби и влекачи сякаш се размърдаха. Белнаха се и пристанищните сгради и между тях — зеленина, необичайно рязка като на гоблен. Корабите разтоварваха на шалани, стояха чинно, сякаш крави, които в момента доят.

Аден, както и повечето пристанищни градове по света, впечатлява с крайбрежната си улица. На нея са наредени по-хубавите сгради, зад тях са скрити по-бедните, и най на края — нищетата, плъзнала като нелечима екзема по баирите.

Отвсякъде прелитаха гарвани, едри и кресливи. Горе на хълма стърчеше древна часовникова кула. Циферблатите бяха отдавна избити — отдалече тъмните кръгове приличаха на изкълвани от същите тези гарвани очи…

Казват, че Йемен има две годишни времена — горещо и отвратително горещо. Ние попаднахме тук през последните дни на юни, в разгара на втория сезон. Въпреки това метнах фотоапарата на рамо и тръгнах за града…

Лодката, която ни отвеждаше към пасажерския кей, бе стара, прогнила — под дъските на подовата й обшивка шльокаше мазна миризлива вода. Дъх на нафта, риба и тиня мъчеше обонянието ми. Рулевият — възрастен арабин с шапчица като калпаче на желъд, сух и черен. Предложих му цигара, отказа.

Докато прекося кея, после пристанищния двор, докато полицаят огледа паспорта ми, а след туй — мене, възврях. Някой казваше, че арабите любез-ничат така: „Потиш ли се добре?“, което значи: „Добре ли си?“ Бях вир вода, значи — отлично и за завиждане…

Хлътнах в първото прохладно място, бара на хотел „Амбасадор“. След като пресуших бутилка ледена бира и дойдох малко на себе си, огледах се. На съседните маси седяха араби с каносани коси и лениво ме наблюдаваха. Едва сега забелязах, че и на моята маса седи човек. Беше на средна възраст, под прошареното му мустаче се показваше златно зъбче, поставено повече за красота… Върху пъстрата му пола лежеше лакиран бастун, което подсказваше, че човекът надвива на масрафа си…

По терасата на бара в лъскав фрак и с банкерска походка се разхождаше огромен гарван. Навремени спираше, размишляваше, сякаш се вслушваше в гласа на спокойната си съвест, после извиваше мощна шия, поглеждаше ме уж случайно и кимваше: „Излез де, излез да се разберем!“ Аз съм кротък човек, но едва издържах такова предизвикателство. И за да не гледам натам, зазяпах рафтовете за напитки. На лавиците бяха наредени няколко бутилки истинско шампанско. До тях — рекламна статуетка на фирмата на прочутия коняк „Курвоазие“: корсиканецът Наполеон Бонапарт на бял кои, попрегърбен под тежестта на мрачната си императорска шапка. Конят беше зъл и умислен.

Погледът ми спря на неочаквана графика, единствената в заведението. Графиката — смесена техника, изобразяваше мулатка. Печал и ласка тлееше в очите на момичето. От лицето лъхаше красота, която бързо, за няколко години ще се стопи в тази вечна жега. Затова очите търсеха алчната усмивка на някой строен мулат, в краен случай може и бял мъж — поне да се размени красотата за хляб…