Никола Радев - Седем ключа на вода

Веднъж отивахме за Канарските острови. Третият помощник капитан на кораб „Вежен“ Сашо Андреев ни покани на рожден ден. В полунощ, след като се освободи от вахта, се събрахме в неговата каюта. На масата — бутилка уиски, купичка лед, кутия с кешу. Забелязал съм, че в подобни случаи винаги забравяме за какво сме се събрали и ако е за веселба, завършваше тъжно, ако е по тъжен повод, на края се развеселяваме … Национална черта ни е, когато се съберем на маса, да говорим за работа и неуправии…

От дума на дума, сме нагазили в дълбока вода: кой как си харчи парите, които получава зад граница? … Един, истински „куку“, обикалял музеите; втори се запива, где му падне; трети търчи по магазините с „домашния“ списък на жена си; четвърти пести за лека кола — сега върви пеш и не дава стотинка за такси, та след туй да се вози…

— Аз съм от дълги години домакин на кораб — казва Минчо Бичинов и хвърля зърно кешу в устата си. — Аз давам парите, като стигнем пристанище. На края оформям валутното сведение за пред митницата, вписвам в него закупената стока. И какво излиза, моля ви се, като хвърлиш едно око на листа? От горе до долу: дамско палто велурено, дамски ботуши лачени, дамски обувки — два чифта, дамски блузи и т.н. След това следва — детски роклички, детски блузки, обувчици. И най-накрай — един чифт мъжки джапанки. И каква стана тя! Дам, дам, дам, дам; дец, дец, дец, дец и… на татко — джапанки…

— Валутата се дава на моряка — казва старпомът Вълков, — за да се усети човек зад граница. Един филм да гледа, една бира да пие…

— Баща ми, капитан Андрей Жеков — обажда се Сашо, — казваше тъй: „Морякът не пътува, за да купува, а купува, защото пътува!“

— Аз съм изчислявал — намесва се главният механик Такев. — За един долар, който получаваме, всеки от нас изтърпява от три хиляди и осемстотин до четири хиляди заклащания на кораба при нищо и никакво вълнение от пет бала…

— Не може да бъде — сопвам се аз.

— Толкова. Едно пълно заклащане на кораба от ляво на дясно и пак наляво трае шест и половина секунди-седем. Сам смятай! А ако корабът е натоварен с руда?…

— Така е — казва Бичннов, — но да си довърша приказката. Жребият на моряшката жена е тежък. Тя върти къщата, отглежда децата, понякога се усеща вдовица при жив мъж … Моряшката жена е героиня. Но има едни „панделки“, които си мислят, че като се омъжат за моряк, само вносно, бельо за пред хора, ще носят… Един моряк се върнал веднъж без куфарите в къщи и там, нали са свикнали да го гледат все в ръцете, се объркали. Жена му се взряла в него: „Яаа, те очите ти били сини бе!…“

Смеем се. Огънят, лизнал плевника на съседа, надува на смях…

— Преди години — разказва Кольо Добрев, — плавах с „България“. Капитан беше Иван Станчев, старпом — Любен Генов, трети помощник — Кулински, все асове. Разтоварвахме тютюн в Александрия и тръгнахме за Мон Флаконе на ремонт. Преди да тръгнем на път, у нас имаше голям католически процес. Не помня точно за какво, но тогава се вадиха на показ доста кирливи ризи на „светци“. По този случаи твоят тогавашен колега се престара — с негова помощ направихме агиттабло дълго три метра, закачихме го пред салета. На карикатурите — пияни попове с калимявки, големи кореми и тежки кръстове на дебелите шии. Около светците — гърдести весели монахини със смирени погледи…

В Мон Флаконе полицията ни даде паса, един ден излязохме, втори ден — градчето чисто, хубаво и шарено като на картичка. За нас работа.

Обаче на кораба почнаха да идват разни костюмирани италианци, да се заглеждат в таблото. На края пристигнаха две кюрета — белички, с розови бузки. С малко въображение може да се приеме, че приличаха на нашите от таблото… На другия ден дойде един от полицията: „Господин капитан, вика на Станчев, ако обичате да ми дадете паспортите и пасата за справка.“ „Готово.“ Събра ги оня, тури ги в чантата си и каза: „Господин капитан, от днес вашите хора нямат право да стъпват на територията на града.“ „Защо?“ — Никой не дава обяснение. На кея — четирима полицая, а ни предстои три месеца ремонт…

На някои от нашите след две-три седмици почнаха да избиват клапаните… Имахме един Хран Папазян, моряк. Отива при барото: „Другарю капитан, много ме боли мъдрецът, трета нощ не съм спал.“ Ура-тута, тъй-ти, онъй-ти, извикаха полицая и с две ченгета тръгнаха за зъболекаря. Отиват в частна клиника — чакалнята претьпкана. Сядат, чакат. Полицаите взели от масичката по едно списание, зачели се — има страни, в които и полицаите четат списания … Хран туй чака — драснал и право при Мама Сан … Усещат се ония — тук моряк, там моряк и право при „червения фенер“… Хран точно платил и ще влиза… Хващат го за яката и — на кораба…