Никола Радев - Седем ключа на вода

Отидох да си наплискам лицето с вода. Стените на тоалетната бяха нашарени от надписи, както понякога става и у нас. Но тъй като не зная арабски, пропуснах да науча няколко сентенции за живота … И за кой ли път се убедих, че незнаенето на езици не носи нищо хубаво на човека.

Когато се върнах на масата, арабинът ми довери, че е собственик на зеленчукова градина, че вади от нея няколко реколти през годината и си гледа рахатлъка. Неочаквано, след като разбра, че съм моряк, ми предложи момичета и аз се надигнах — извиних му се, че нямам време … Арабинът ми се усмихна съжалително.

Прекосих улицата и се качих на последния етаж на хотел „26-ти септември“. От закритата прохладна тераса пред мен се разкри панорамата на залива. Долу, до самото море, върху покрива на една сграда се вееше флагът на „Бритиш петролиън къмпани“ — бяло знаме със зелен кръг за фон на буквите „БП“.

Сградата бе типично мисионерска — десетки такива сгради съм виждал в Латинска Америка, Африка и Азия, навсякъде, където белият господар е имал освен другото, и амбицията да изяви себе си. Тя беше бяла, с небесносини прозорци и стълби, чиста и спретната като медицинска сестра. Независимо че бе стара, тя респектираше: навън е адска горещина, а вътре в нея — прохладно от климатичната инсталация и вентилаторите с програмни устройства. Навън е глад и нищета, а вътре блести махагон и колосана белота и единствената влага тук е потта по чашите, пълни с леден ананасов сок. Отляво е сградата на някакво посолство. Над ламаринения покрив е направен чардак от тръстика, за да поема слънчевите лъчи и да държи прохлада. Докато зяпах покрива, от трънката изскочи заек: в сянката се мярна млада жена в бикини. Бронзовото и тяло проблясна за миг и аз се ококорих. Предположих, че е посланичката, но веднага се отказах от предположението и реших че трябва да имам по-широк поглед върху нещата: така обобщих — секретарката е. И си отдъхнах. Обобщенията се правят за това, да си отдъхваме…

Вляво, под мене се белееше училищно игрище. Вресливи деца с бели фланелки и жълти гащета играеха футбол. В непоносимата жега те играеха с истинска спортна страст, на която може да завиди всеки наш отбор, и на терена нозете, ръцете, главите им, омесени в играта, приличаха на движещи се точки и тирета.

Когато излязох, пред входа чакаше микробусът на съветските специалисти, които живеят в хотела.

През стъклото се мярна лицето на северна красавица. В скута и — прощъпулниче, синеоко и пухкаво като ангелче от барокова картина. Нещо стегна гърлото ми: и аз имам деца, които растат без мене и които не познавам добре…

Свечеряваше, аз вървях към пристанището по крайбрежния булевард. Сградата на Бритиш къмпани се смали и потули отдире ми, гледах към кораб „Христо Ботев“ — най-хубавия в залива, и мечтаех да вляза в каютата си, където климатичната инсталация поддържа само двадесет и два градуса, да взема студен душ и да легна. Но знае ли човек какво го очаква? Насреща се зададе млада жена, типична арабкиня с млечна кожа и гарванови очи, с гъвкаво и силно тяло. Мандилът и бе вдигнат — не само заради жегата. В погледа и имаше нещо дръзко и непокорно. Срещнахме очи, между нас оставаха седем-осем метра. Вървяхме едни срещу друг и на мен ми се стори, че в крайчеца на тъмните и черничеви устни трепна усмивка, предназначена за мен!… Но лицето на жената отведнъж се промени, по него сякаш премина сянка, закачката изчезна от устните, очите станаха строги и нещастни. С плавно движение жената свали мандила, забули се, ние се разминахме и аз усетих топлия шум на кръвта в ушите си; драскането в пресъхналото гърло.

Когато слязох на пристанището, бе вече тъмно, аз мислех за жената и се присмях горчиво на себе си: ето, тя ме призна за истински мъж и скри лицето си!… И докато стоях загледан в морето, докато чаках лодката, аз се усещах нещастен не за друго, а за това, че в мен напираха ласки, които нямаше на кого да дам… Долових на метър от себе си шепот и тогава видях човека върху зида. Беше сравнително млад, с очила и тясно лице, с бяла роба и бяла шапчица. Човекът общуваше с бога в този вечерен час, но в начина, по който го правеше, имаше нещо фамилиарно и нахално. Навремени той с рязък замах бършеше потта от челото си и наоколо хвърчаха пръски…

След седем месеца, когато се върнахме отново в Аден, аз все се надявах, че ще срещна онази дръзка и хубава жена — може би защото още помнех лицето и. Беше средата на ноември, беше горещина и аз едва се дотътрих до плажа. Малък плаж, почти занемарен, съблекалните — полусрутени. Разкъсани бяха и мрежите срещу акулите — само тук-там стърчеше по някоя стоманена релса, обрасла в миди и водорасли. Плувах и все се озъртах, все ми се привиждаха тъмни сенки под водата… На края се замъкнах в моряшкия клуб.