Никола Радев - Седем ключа на вода

В моряшкия клуб имаше студена китайска бира, поръчах си и пържени картофки — в краката ми се мотаеха десетина шарени котета. Беше петък, неделята на арабите, градът — опустял и след като имах пълна чиния с топли пържени картофки, а котетата — добър апетит, можехме да поддържаме компания…

В ранното утро пустинята все пак се понасяше. След половин час всичко наколо щеше да се нажежи и делтата на Абиджан, в която навлизахме, да се превърне в паст на чудовище. Отдясно синееше океанът, а отляво се поклащаха стръкчета суха трева, оцелели сред белите брашнени пясъци. По пътя срещахме измършавели жени и деца: жените — омотани в черни фереджета, децата — голи и ококорени. Те водеха проскубани дребни магарета, върху магаретата — вързани с връв ръждясали газени тенекии, в които клокаше мътна кафява вода, гребана направо от реката. Жените идеха за водата отдалече и отиваха с нея надалече — там, където стануваха все още неукротените бедуински племена. Тази вода щеше да поддържа живота в изсушените човешки тела, с нея щяха да забъркват тесто и да залъгват стомах…

През шестнадесети век тази пустиня е била завладяна от Османската империя и скоро след това се превръща в зловеща каторга, по-зловеща и от Диарбекир. И ето, до наши дни тук е останало едно име на малка пресъхваща рекичка — Вади Булгар. И една легенда за българин, заточен тук.

Голямо сърце ще е имал този наш балканджия-знахар, за да съхрани човешкото у себе си сред тази безпощадна пустиня, за да тръгне да лекува децата и камилите на бедуините.

Жестока природа — ако на няколко години през юли или август капне за секунди дъжд, пак е добре. Дори единствените реки тук — Вади Бана и Вади Хасан, текат само няколко месеца. Йемен е държава без железници и без петрол. Арабска държава без петрол е нищо. Нажежени пясъци, змии и скорпиони. Преди да затворят Суецкия канал, Аден е зареждал с вода и гориво над седем хиляди кораба годишно. Сега, след отварянето на канала, едва петстотин. Преди тук се е въртяла търговия на дребно и на едро, текло е злато, сега и не капе.

Когато пътувах през пустинята от Аден за Джаар, аз вече знаех, че в делтата на Абиджан работят над триста българи, които ще прекарат вода в пустинята и дори ще напояват на първо време сто и осемдесет хиляди декара земя!

Срещнах се с тези българи. Те ставаха след полунощ и булдозерите им ревваха. Истински мъченици, те работеха с маски, защото скоро след съмването почваше пясъчна буря и въздухът побеляваше като мляко. Този прах, който разяждаше очите и дробовете, се набиваше в маслените филтри на бул-дозерите, мъчеше и хората, и машините.

През деня, когато разглеждах Кампата, където живеят нашите българи, се натъкнах на нещо, което виждах за първи път: лястовичите гнезда в банановите храсти не бяха прикрепени към клончетата, а висяха па много нежни, но здрави връвчици. Пазачът на лагера, добродушният Наги, бе препасал ръждясала манлихера. Той се гордееше с оръжието си и след като се фотографирахме, веднага станахме приятели. Наги се подхилваше с беззъба уста и ми обясняваше, че лястовицата е птица умна и прави гнездото си на връвчица и с вход отдолу, за да не могат змиите да влизат вътре. Мимоходом той ме запозна с една осемнадесетгодишна старица, която имаше вече седем деца — да и са живи и здрави! Докато тя прекосяваше двора, аз си помислих с тъга и за нашите българи, за физическите и морални страдания, които понасят — тук дори получаването на писма е проблем!… Зная, че не е справедливо да ги съдя, но мнозина от тях говореха само за спестяване на долари, с които ще си купят „Лада“, и аз се питах: струва ли такава цена една кола, на която, освен другото, ще бъдеш и роб!… В събота съпругата ще излезе с кофа сапунада пред жилищния блок, съседите ще гледат завистливо от балконите на кухните, а в неделя собствениците ще се качат в измитата кола и ще отидат до близкия язовир…

А ние защо плаваме? Защо загърбваме дом и поемаме в морето, а там вибрациите и буботенето на главния двигател на кораба отнемат съня ни, утечният ток разсипва нервите — една котка полудява и умира на кораба за седмица, но човекът държи… Защо наистина плаваме? Времето на конквистадорите и откривателите на нови земи отдавна е минало. Както се казва: някога е имало дървени кораби и железни моряци, а сега корабите са железни — моряците дървени … За какво се давим месеци наред? Само, защото хлябът на сушата не ни се услажда ли, или търсим онова възрождение на душата, което само морето дава?…