Никола Радев - Седем ключа на вода

Няколко пъти излизах в града. Лодката, която ме отвеждаше, пърпори като чайник, моторът й почва да кашля, задъхва се, на края спира от изнемога. Наоколо обикаляше мощният катер на граничната служба със зачохлена картечница. Оглеждаше ни мълчаливо и безучастно, но и аз не му оставах длъжен — пържех се под жестокото слънце и не му обръщах внимание. Все пак стигахме някак до брега, макар и за час и половина.

Акаба — типичен арабски град, ме посрещаше с безразличие. Слънчасал, озъртах се за сянка. Каква ти сянка! … Тук-там се мерне тънкоствола проскубана ива, уродлив кипарис, палма или хининово дърво. Спирах обикновено под навеса на родилното отделение. Пред вратата му дни наред чакаше възрастна йорданка в напреднала бременност. Мъжът й, оклюмал арабин по потник, но с бомбе, седеше в краката й, съчувствуваше й. По алеята минаваше момиче без мандил — младите вече не крият лицата си. Походката му бе флегматична и мамеща — проследявах я с достойнство.

Отивах на пазара. Стоката там — зеленчук, стар нахут, портокали, овнешки бутове. Направо на земята, струпали накуп, овчи глави. По тях се лепят мухи, чернеят се отдалече, сякаш главите са отъркаляни в печен сусам. До главите седи продавачът — старец, наметнат с хата икал, националното наметало за мъже: бял ръченик и черен дебел шнур отгоре върху темето. Мухите кацаха по лицето на стареца, но той дори не си правеше труда да ги пъди…

По радиоуредбата ревваше ходжата, ехото от гласа му се удряше в нажежените кафявосиви скали, опарваше се в тях и като мъртва пеперуда плавно падаше на площада, точно в нозете ми. Поглеждах часовника си и влизах в близката бакалия да пия лимонада „Севънъп“. Пепел и прах се носеше във въздуха. В два часа се връщах на пристанището, седях в лодката, но лодкарят все не идваше навреме. Чаках до посиняване. На няколко метра се приближаваше огромна пепелявосива акула — водеха я три рибки-лоцмани. Отвратителните и очи се впиваха в сърцето ми. Връщах се на кораба смазан и омерзан.

Съгласно план-графика трябваше да сме посетили още пет пристанища, да сме оставили стоката за тях и вече да разтоварваме в Сайгон. Сайгон се отдалечи с два месеца.

Почна да омръзва и риболовът през свободното време. А около кораба, в прозрачната вода, все така се стрелкаха риби с мощни тела, захапваха стоманените куки. Сред този нажежен ад, техните гърчове за живот още повече ни настървяваха, но не разпалваха в нас философската страст на рибаря…

Залисвал съм се с риболов в залива Бакбо и в Червената река по време на офанзивата; във водите на Караибско море и лагуната Патус в Южна Америка; във фиордите на Шанхай, в Жълто море срещу Нампо; чепарувал съм пред Аден, по бреговете на североизточна Кения, в Северно море. Хващал съм странни риби с отровни шипове и перки, с различна големина и окраска — уникални създания, непознати в нашите морета и това е било отдих и забрава. Но ожесточението, с което ловяхме риба в Акабския залив, няма да забравя никога. Привечер палубата димеше от кръвта на изтърбушените биещи се риби и ние още повече освирепявахме…

Играем табла с боцмана Кольо Добрев. Зар не ми иде, а той хвърля, каквото му трябва. Съпротивявам се на яда и завистта — ям се отвътре. Пред каютата минава четвъртият помощник Милчо Вазов, фамилиарничи:

— Кой бие?

— Що питаш — смее се Добрев. — То се знае.

— На тия, дето не им върви на зар, в любовта не им върви — извиквам аз.

Вазов се връща, застава на вратата и казва:

— Тези, на които им върви в любовта, са на брега…

Добрев е деликатен човек, опира лакти на масата, разказва:

— Преди двайсет и седем години получаваме кораба „Вапцаров“ от едно градче Темис, на петнайсет мили от Анверс, по реката Шелда. Един месец се мотахме по получаването, след това отидохме да товарим в Анверс. Товарехме катанка — арматурно желязо. Капитанът каза, че с нас ще пътува и една българка, учителка там — прибира се в полога… Бяхме ергени тогаз и трябва да ти кажа, че се върнахме с по едно тесте цветни картички — сам разбираш…

Качи се пасажерката на кораба, гледаме — не важи. Мръкне ли, всеки се пуска в живота. Даскалицата насам-натам — соло!

Тръгнахме на първи август. Един ден, два дена — никой не й обръща внимание. Ние сме под впечатлението на Анверс. Белгийките общо взето са грозни, но тук-там за беда ще се мерне някое рижо северно зверче, после години наред припламва като светулка пред очите ти … Нейсе, в този живот не може да се мине метър с гола девятка!