Карън Рафърти - Докосването на нощта

Моргрет отпусна ръката си на масата.

— Значи без мен сте в безизходица.

Ариел беше готова по-скоро да прехапе езика си, отколкото да признае правотата му. Но той беше прав и знаеше, че и тя го знае.

— Без вас съм в безизходица.

— Какво ви разказа Арманд за сборището?

— Каза ми, че се мислят за вещици и магьосници.

— Прозвучахте скептично. Не вярвате ли във вещици и магьосници?

— Вярвам, че има хора, които се занимават с магии, така че в този смисъл на думата съм съгласна със съществуването им.

— Много тактично казано, мис Дантес. Значи нямате никаква представа къде се намира сборището?

Ариел го погледна накриво.

— Ако го знаех, нямаше да дойда да ви търся.

— Ха, мис Дантес, като че ли не ме харесвате много.

— Вие го казахте, не аз.

Лусиен остави чашата на масата, облегна се назад и рече:

— Правилно. Продължавайте в този дух, мис Дантес. Аз съм точно толкова опасен, колкото си мислите.

Ариел разбра, че Моргрет току-що й бе хвърлил ръкавица и макар здравия разум да й подсказваше да я остави там където е, не можа да се сдържи да не приеме предизвикателството.

— А аз съм по-опасна, отколкото си мислите, мистър Моргрет.

Той кимна.

— Смятам, че се разбираме.

— Предполагам. След като приключихме с този въпрос искам да ви кажа, че съм изтощена. Ако сте приключили с чая си бих искала да ви пожелая лека нощ.

— Вие си лягайте — великодушно рече Лусиен. — След като подсигурихме къщата и двамата можем да поспим. Аз ще полегна на канапето.

Ариел примигна, докато мозъкът й се опитваше да асимилира думите му. Моргрет сигурно се шегуваше. В никакъв случай не можеше да му позволи да прекара нощта тук!

— Не можете да останете тук, мистър Моргрет.

Той кръстоса ръце пред гърдите си и заяви:

— Оставам, мис Дантес. На магията са й нужни няколко часа, за да добие пълната си сила. Не възнамерявам да я разваля, като отворя вратата.

— Няма да прекарате нощта тук — настоя тя. — Ако тръгването ви ще развали магията, така да бъде.

Лусиен се подпря на масата и се наведе към нея, а сребристо-сините му очи я пронизаха с такава настойчивост, че почувства как въздействието им стига до петите й. На Ариел й се прииска да скочи и да побегне, но знаеше, че няма да посмее да покаже дори най-слабия признак на слабост. Вместо това тя срещна погледа му. Това беше битка на волите, в която тя имаше намерението да победи.

Но когато Моргрет неочаквано погали кристала, Ариел се сепна, защото почувства докосването така силно, сякаш той галеше тялото й. Това беше най-еротичното усещане, което бе изпитвала някога. Продължаваше да си повтаря, че усещанията й не са нищо друго, освен продукт на въображението й. Не беше възможно този мъж да я достигне само като докосва някакъв проклет кристал. Освен това изобщо не го смяташе за привлекателен.

Само че това не беше истина, осъзна с изненада тя. В него имаше нещо, което я привличаше на първично ниво. Може би беше опасността, която го обграждаше, усещането за грижливо овладяна диващина. В него имаше нещо диво и безразсъдно, а тя винаги бе желала да бъде дива и безразсъдна. За нещастие беше родена със спокоен нрав, което, както предполагаше, беше дипломатичния начин да се каже, че беше страхлива.

— Какъв е проблемът, мис Дантес? Да не би да се боите, че ще се вмъкна в атлазеното ви легло? — провлечено рече той. Преди тя да успее да му отговори, Моргрет свали ръката си от кристала и като се отпусна назад безстрастно рече: — Не е нужно да се безпокоите за това. Не бих правил любов с простосмъртна, дори да ми плащате за това.

Ариел напълно неочаквано му повярва. Освен това осъзна с раздразнение, че думите му я уязвиха. Сякаш я беше отхвърлил, което беше абсурдно. За да бъде отхвърлена от някого, преди всичко бе нужен мъж, когото да желае. Може би в Лусиен Моргрет имаше нещо, което я привличаше, но всичко, което желаеше от него, беше информация за местоположението на брат й.

Разумът й настояваше да го изхвърли от дома си, но един поглед към решителното му изражение бе достатъчен, за да разбере, че подобна битка би продължила цяла нощ. Беше прекалено изтощена, за да хаби сили за спор с него. Ако се окажеше толкова ненормален, че се вмъкнеше в леглото при нея, щеше доста да се изненада. Щеше да открие, че е толкова дълбоко заспала, че щеше да получи удоволствие, колкото от жена, изпаднала в кома.

— Правете каквото искате — промърмори тя, като с мъка се изправи на крака. — Прекалено съм изморена, за да споря с вас.