Робърт Шекли - Потенциал

Той бавно дойде в съзнание, с неприятно усещане за болка и драскотини, и агонизиращо свиване в стомаха. Изпъна крака, за да опита дали са здрави.

Те не се опряха в нищо и той разбра, че тялото му не докосва нищо. Помисли, че е мъртъв. Плаващ свободно в пространството…

Плаващ ли? Той разтвори очи. Да, той плаваше. Над него бе таванът… Или подът? Усети силно желание да крещи. Примигна и онова, което го заобикаляше, се фокусира пред погледа му.

Разбра, че се намира в космически кораб. Кабината бе в безпорядък. Наоколо му плуваха кутии и инструменти, явно откъснали се от местата си в резултат на някакво внезапно усилие. По пода се виждаха обгорели кабели. Покрай една от стените имаше редица изпомачкани метални шкафове.

Той гледаше, но не можеше да разпознае нищо. Доколкото разбираше, виждаше всичко това за първи път. Той вдигна ръка и се опря в тавана, понесе се надолу, отблъсна се отново и успя да се задържи за един от стенните парапети. Хвана се здраво и се опита да мисли.

— За всичко това има някакво логично обяснение — изрече той на глас, за да може да се чуе. — Само трябва да си спомня.

Да си спомни…

Как ли се казваше?

Не знаеше.

— Хей! — извика той. — Има ли някой тук?

Думите му отекнаха между тесните стени на кораба. Не последва никакъв отговор.

Той се придвижи към другия край на кабината, като се пазеше да не бъде ударен от плуващите свободно кутии. След половин час вече знаеше, че е единственият човек на борда.

Върна се обратно към носа на космическия кораб. Там имаше кресло с облегалки за ръцете, а пред него се намираше дълго командно табло. Той седна в креслото и затегна коланите. Започна да разглежда таблото.

То съдържаше два тъмни екрана, единият много по-голям от другия. Под големия екран имаше два бутона, надписани с панорама — напред и панорама — назад . Под тях се намираше разграфен ключ за фокусиране на образа. Малкият екран не бе надписан.

След като не откри други уреди за управление, той натисна бутона за панорама — напред . Екранът светна и на него се видя черно пространство с блестящите точки на звездите. Той го гледа дълго със зяпнала уста. После се извърна от него.

Първото, което трябва да направи, каза си той, е да събере всички знания, с които разполага и да види какво би могъл да разбере от тях.

— Аз съм човек — каза той. — Намирам се в космически кораб в космоса. Знам какво са звездите и какво представляват планетите. А сега да видим… — Имаше основни познания по астрономия и не чак толкова по физика и химия. Спомняше си нещо от английската литература, макар че не можеше да се сети за нито един писател, с изключение на Тродзел. Спомняше си имената на авторите на няколко учебника по история, но не си спомняше нищо от съдържанието на книгите.

Знаеше името на заболяването си: амнезия.

Внезапно почувства непреодолимо желание да се види. Да погледне собственото си лице. С разпознаването си сигурно ще си възвърне и паметта. Отново се придвижи из помещението и започна да търси огледало.

В стените имаше вградени шкафове и той започна да ги отваря и да изхвърля съдържанието им в безтегловността на кабината. В третото шкафче намери прибори за бръснене и малко стоманено огледало. Започна нетърпеливо да разглежда отражението си.

Продълговато, бледо лице. Тъмна, прораснала брада. Безкръвни устни.

Лице на непознат.

Той подтисна внезапно възникналия страх и претърси кабината, за да намери някакъв намек за личността си. Прегледа набързо съдържанието на носещите се наоколо му кутии, като ги хвърляше встрани, когато се окажеше, че не съдържат друго, освен храна и вода. Продължи да търси.

В ъгъла на кабината се носеше смачкан лист хартия. Той го хвана.

„Скъпи Ран — пишеше на него. — Момчетата от биохимията извършват последни проверки на пентото. Изглежда има голяма вероятност да предизвиква амнезия. Свързано е със силата на лекарството, плюс почти травматичното състояние, което преживяваш, независимо дали го разбираш или не. Чак сега се сетиха да ни го кажат! Както и да е, аз ти пиша тази бележка четиринадесет минути преди старта, само за да ти послужи като изходна точка за спомените, ако се окаже, че те наистина са прави.

На първо място, не търси никакви уреди за управление. Всичко е автоматично или поне би трябвало да бъде, ако тази машинария успее да се задържи цяла. (Не се сърди на техниците, тъй като те на практика няма да имат време да я доизпипат преди мига на избухването.)