Робърт Шекли - Планината без име

Когато Морисън излезе от палатката на шефовете, Денг, наблюдаващият, беше заспал с отворена уста, отпуснат върху брезентовия стол. Морисън се постара да не го събуди — и без това имаше предостатъчно грижи.

Трябваше да се срещне с пратениците на туземците — същите идиоти, които биеха тамтами по скалите. После щеше да проконтролира разрушаването на планината без име. Помощникът му, Ед Лърнър, сега беше там. Най-напред обаче трябваше да види на какво се дължи последната авария.

Когато мина през работническия лагер, вече беше обяд. Мъжете се подпираха на гигантските земекопни машини, ядяха сандвичи и пиеха кафе. Всичко изглеждаше нормално, но Морисън ръководеше планетарни строежи вече достатъчно дълго, за да долови лошите признаци. Никой не подхвърли шега, никой не го заговори. Хората седяха на прашната пръст в сенките на машините и чакаха да се случи нещо друго.

Този път беше пострадал мощният ринач марка „Оуънс“. Висеше на счупената си ос, както го бяха оставили работниците, а двамата оператори седяха в кабината и чакаха.

— Как стана това? — попита Морисън.

— Не знам — отговори главният оператор и избърса потта от очите си. — Като че ли пътят пропадна. Някак си се изкриви на една страна.

Морисън изсумтя и изрита гневно огромната предна гума. Тази машина можеше да падне от пет метра върху скала и дори да не й се изкриви калникът. Това бяха най-здравите съоръжения от този вид. Пет от поверените му вече бяха извън строя.

— Тук нищо не е както трябва — обади се помощник-операторът, сякаш това обясняваше всичко.

— Не внимавате достатъчно — каза Морисън. — Не можете да работите с това чудовище както работите на Земята. С каква скорост се движехте?

— Петнайсет мили в час — отговори главният оператор.

— Естествено — отвърна Морисън.

— Вярно е! Пътят като че ли изчезна и…

— Да, да — прекъсна го Морисън. — Питам се кога ли най-накрая дебелите ви глави ще проумеят, че това тук не е състезателната писта в Индианаполис. И двамата ви отрязвам с по половин надница.

Обърна се и се отдалечи. Сега му бяха ядосани. Много добре, ако това щеше да успокои суеверните им мозъци.

Тръгна към планината без име, когато радистът показа глава от палатката си и го повика.

— За теб е, Мори. Земята.

Морисън пое слушалката. При пълно усилване едва успя да различи гласа на Шотуел, председателя на борда на директорите на Транстерън Стийл.

— Какво бави работата? — попита Шотуел.

— Злополуки — отговори Морисън.

— Пак ли?

— Боя се, че да.

Последва дълга пауза.

— А защо, Морисън? — попита след това Шотуел. — Според данните повърхността на планетата е мека, нали?

— Мека е — съгласи се Морисън неохотно. — Просто нямаме късмет, това е. Така или иначе, продължаваме.

— Надявам се. Наистина се надявам. Там сте вече близо месец, а не сте построили нито един град, нито едно пристанище, дори не и път. Първата ни реклама вече се появи и ни заливат с искания за информация. Много хора желаят да се заселят там, Морисън! Заедно с предприятията си и всичко останало.

— Знам.

— Не се съмнявам, че знаеш. Само че искат готова планета и фиксирани дати за транспортиране. Ако ние не можем да им ги осигурим, ще им ги осигурят „Дженерал Канстръкшън“, „Джоунс и Хийм“ или „Земя-Марс“. Има достатъчно планети. Разбираш за какво става дума, нали?

Откакто започнаха злополуките настроението на Морисън беше непостоянно и сега той неочаквано избухна:

— Какво, по дяволите, искаш от мен? Да не мислиш, че го правя нарочно? Можеш да вземеш скапания си договор и да го…

— Добре, добре — прекъсна го Шотуел веднага. — Не обвинявам теб лично. Ние вярваме, убедени сме, че си най-добрият в професията, само че акционерите…

— Ще направя всичко възможно — отсече Морисън и прекъсна връзката.

— Лошо — промърмори радистът. — А може би акционерите биха предпочели да дойдат тук с по една лопата?

— Остави шегите — каза му Морисън и забързано се отдалечи.

Лърнър го очакваше на контролния пункт „Ейбъл“ и гледаше мрачно планината. Беше по-висока от земния връх Еверест и снегът по височините сияеше в розово на светлината на следобедното слънце. Никой не й бе дал име.

— Зарядите поставени ли са? — попита Морисън.

— Още няколко часа. — Лърнър се поколеба. Освен че беше помощник на Морисън, беше и любител природозащитник — дребен, старателен посивял човек.

— Това е най-високата планина на планетата — каза Лърнър. — Не можа ли да я спасиш?