Робърт Шекли - Планината без име

— Лошо — поклати глава Морисън.

— Да, господине. — Мъжете стояха на групи и то гледаха с очакване. — Какво ще правим сега?

Шефът затвори очи за миг и каза:

— Приберете се по палатките си и чакайте.

Силуетите им се сляха с тъмнината. Ривера го погледна въпросително.

— Доведи Лърнър — нареди Морисън.

Когато Ривера се отдалечи, той включи радиостанцията и започна да вика предните постове.

Предчувстваше, че ще се случи нещо, така че ураганът, който се изви над лагера половин час по-късно, не го изненада напълно. Успя да качи хората си на корабите преди вятърът да отнесе палатките.

Лърнър влезе в радиокабината на флагманския кораб при Морисън и го попита:

— Какво става?

— Ще ти кажа — отвърна Морисън. — На десет мили от тук изригва верига от угаснали вулкани. Метеоролозите съобщават за приливна вълна, която ще залее целия континент. На тази планета не би трябвало да се очакват земетресения, но предполагам, че си усетил първия трус. Това е само началото.

— Но какво е всичко това? Каква е причината?

— Още ли не си се свързал със Земята? — попита Морисън радиста.

— Опитвам се.

Нахълта Ривера.

— Остават още две секции — докладва той.

— Когато всички се качат на корабите ми кажи.

— Но какво е всичко това? — извика Лърнър. — Пак ли съм виновен аз?

— Искам да ти се извиня — каза Морисън.

— Хванах нещо — обади се радистът. — Чакайте…

— Морисън! — извика Лърнър. — Отговори ми!

— Не мога да го обясня. Не ми го побира в главата. Денг би могъл да го направи.

Морисън затвори очи и си представи Денг. Усмихваше се презрително и го съветваше: „Прочети сагата за медузата, която сънувала, че е бог. След като излязла от океана, супермедузата, която нарекла себе си «човек», решила че е по-висша от всичко останало, само защото имала голям нагънат мозък. След като й хрумнало това, тя избила рибите в моретата и зверовете в горите. Избила ги без остатък, без да се съобразява с намеренията на природата. След това започнала да дълбае дупки в планините и да издига тежки градове върху стенещата земя, да покрива тревата с бетонна престилка. После, след като медузите се намножили извън всякаква мярка, започнали да се пренасят на други планети, където рушали планини, правели изкуствени равнини, местели цели гори, пренасочвали реки, топели ледници, оформяли континенти, копаели нови морета и по този начин обезобразявали планетите, които са най-достойното творение на природата. Природата действа бавно и е уморена от старост, но пък реакцията й е сигурна. И така, на природата скоро й дошло до гуша от нахалната медуза и претенциите й за божественост. В един момент кожата на поредната планета, която медузата се заела да надупчи, отхвърлила натрапниците, изхвърлила ги като буболечки. Тогава медузата с изумление разбрала, че през цялото време е била подвластна на неведоми сили, на равна нога с всички останали същества от блатата и равнините, че не е по-лоша от цветята и не е по-добра от бурените, че на вселената й е все едно дали медузата ще живее или не и че всичките й дела не са нищо повече от следите, които насекомото оставя в пясъка.“

— Отговори ми! — настоя Лърнър умолително.

— Мисля, че планетата не ни иска — каза Морисън. — Мисля, че й писна от нас.

— Свързах се със Земята. Говори, Мори — извика радистът.

— Шотуел? Слушай, не можем да продължим — извика Морисън в слушалката. — Ще евакуирам хората си, докато все още имам време. Сега не мога да ти обясня… Нямам представа дали ще успея да…

— Планетата е неизползваема, така ли? — попита Шотуел.

— Да. Няма шанс. Надявам се, това няма да се отрази на фирмата прекалено…

— По дяволите фирмата! — извика Шотуел. — Нямаш представа какво става тук. Чувал си за проекта Гоби, нали? Всичко е в развалини, до последната постройка. И не сме само ние. Не знам какво е това, просто не знам. Извинявай, говоря несвързано, но откакто потъна Австралия…

— Какво?

— Да, потъна, казвам ти. Може би трябваше да се подготвим след ураганите, но земетресенията… не, вече никой не знае какво става.

— Ами Марс? Венера? Алфа Кентавър?

— Навсякъде е едно и също. Но това не може да е краят, нали Морисън? Човечеството…

— Ало? Ало? — извика Морисън.

— Какво стана? — попита радистът. — Ще опитам пак.

— Не си прави труд — спря го Морисън.

В този момент нахълта Ривера.

— Всички са по корабите — докладва той. — Люковете са затворени. Можем да тръгваме, Морисън.