Робърт Шекли - Корпорация „Безсмъртие“

После той осъзна, че най-сетне отново се завръща в собственото си тяло. Блейн беше името му, а Елджън — навярно псевдонима, под който го бяха измъкнали Чарлз Орк и Джо.

Дългото бягство бе свършило! Умът и тялото му отново бяха заедно!

— Казаха ни, че не сте добре, сър — подхвърли капитанът. — Толкова дълго бяхте в кома…

— Вече съм много добре — каза Блейн. — Има ли още много път до Маркизите?

— Не. До остров Нуку Хива остават само няколко часа.

Капитанът се върна на мостика. А Блейн се замисли за многото личности, с които се бе срещал и преплитал.

Уважаваше твърдия, независим стар Дайърсън, тръгнал бавно към къщичката си, надяваше се младият Санди Томпсън да се завърне на Марс, съжаляваше порочния убиец Пигот, радваше се на срещата със сериозния и прям Хуан Рамирес, чувствуваше смес от скръб и презрение към лукавия и некадърен Ед Тайлър, молеше се всичко да мине добре за хубавата Дженис Маринър.

Те оставаха с него. Добри или зли, желаеше им щастие на всички. Сега те бяха неговото семейство. Далечни роднини, братовчеди и чичовци, които вече никога няма да срещне, племеннички и племенници, над чиято съдба дълго ще размишлява.

Бяха пъстра смес, като всяко семейство, ала бяха негови и никога нямаше да ги забрави.

— Нуку Хива на хоризонта! — провикна се капитанът.

Блейн зърна на ръба на хоризонта тъмна точица, увенчана с бял купест облак. Енергично разтърка чело, твърдо решен да не мисли повече за новото си семейство. Сега трябваше да се заеме с реалността. Скоро щеше да пристигне в новия си дом, а това трябваше сериозно да се обмисли.

Корабът бавно навлезе в залива Таиохае. Капитанът, горд с местния си произход, охотно съобщи на Блейн основните данни за новата му родина.

Маркизките острови, обясни той, се състоят от две отделни островни групи, покрити със скалисти планини. Някога архипелагът носел името Канибалски острови и местните жители се славели с умението си да изколят екипажа на някой търговски кораб или робовладелска шхуна. Французите завладели островите през 1842 година и им дали автономия през 1933. Нуку Хива е най-големият остров и столица на архипелага. Най-високият му връх, Теметиу, е висок около хиляда и двеста метра. Пристанището Таиохае се гордее с почти петхилядно население. Градчето е спокойно, сънено, каза капитанът, и си е спечелило славата на нещо като светилище сред забързаната суматоха на Южните морета. Защото тук е последното убежище на непокварената Полинезия от 20-и век.

Блейн кимаше, без да запомня почти нищо от лекцията на капитана, защото много по-силно го впечатляваше гледката на огромната мрачна планина, поръбена със сребристи водопади, и тежкият грохот на океана по гранитната основа на острова.

Реши, че тук ще му хареса.

Скоро корабът хвърли котва край градския пристан и Блейн слезе да поразгледа Таиохае.

Видя един супермаркет и три киносалона, улички с къщи във фермерски стил, много палми, няколко едноетажни бели магазинчета със стъклени витрини, доста кафенета, десетки автомобили, бензиностанция и светофар. Тротоарите бяха изпълнени с хора, облечени с пъстри ризи и изгладени панталони. Всички носеха тъмни очила.

Значи това е последното убежище на непокварената Полинезия от 20-и век, помисли Блейн. Градче от Флорида, прехвърлено в Южните морета!

Но какво ли друго да очаква от 2110 година? Древната Полинезия беше също тъй мъртва, както Викторианска Англия или Франция на Бурбоните. А Флорида на 20-и век, припомни си той, можеше да се окаже наистина много приятна.

Продължи по главната улица и на една сграда забеляза табела, съобщаваща, че началникът на пощата Алфред Грей е назначен за представител на Корпорация „Задгробен живот“ за Маркизките острови. А по-нататък се натъкна на малка черна сграда с надпис „Обществена кабина за самоубийства“.

А, саркастично помисли Блейн, модерната цивилизация се докопва и дотук! Додето се озърнем, ще построят и Духовна централа. И накъде отиваме тогава?

Бе стигнал до края на градчето. Тъкмо тръгваше обратно, когато някакъв набит червендалест мъж притича към него.

— Мистър Елджън? Мистър Томас Елджън?

— Аз съм — отвърна Блейн с лека тревога.

— Ужасно съжалявам, че ви изпуснах на кея — рече червендалестият, попивайки с пъстра носна кърпа потта по широкото си лъскаво чело. — Непростимо, разбира се. Чисто недоглеждане от моя страна. Островна апатия. След време неминуемо прихваща всекиго. О, аз съм Дейвис, собственик на корабостроителницата „Връх“. Добре дошли в Таиохае, мистър Елджън.