Сидни Шелдън - Голо лице

Еди отвори вратата и той излезе от асансьора. Запъти се към апартамента си. Не чу да се затваря вратата на асансьора и се обърна да види какво става. Еди го гледаше втренчено. Джад понечи да го заговори, но той панически затвори вратата. Джад отключи вратата на апартамента си и влезе вътре.

Лампите светеха всички до една. Лейтенант Макгрийви тъкмо издърпваше едно чекмедже във всекидневната, а Анджели излизаше от спалнята. Джад усети как страните му пламнаха от ярост.

— Какво правите в дома ми?

— Чакаме ви, доктор Стивънс — отвърна Макгрийви.

Джад се приближи и със замах прибра чекмеджето, като на косъм пропусна пръстите на лейтенанта.

— Как влязохте?

— Имаме разрешение за обиск — обясни Анджели.

Джад го изгледа, без да вярва на ушите си.

— Разрешение за обиск?!

— Струва ми се, че тук ние задаваме въпросите, докторе — прекъсна го Макгрийви.

— Не сте длъжен да отговаряте, — вмъкна се Анджели — без присъствието на адвокат. Освен това трябва да знаете, че всяко нещо, казано от вас, може да се използува срещу вас.

— Желаете ли да извикаме адвокат? — запита Макгрийви.

— Нямам нужда от адвокат. Казах ви, че дадох дъждобрана назаем на Джон Хансън тази сутрин и не съм го виждал до момента, в който вие го донесохте в кабинета ми днес следобед. Не е възможно да съм го убил. Цял ден имах имах пациенти. Попитайте мис Робъртс, тя ще го потвърди.

Макгрийви и Анджели се спогледаха мълчаливо.

— Къде отидохте след като излязохте от кабинета си този следобед? — запита Анджели.

— Отидох да видя мисис Хансън.

— Това ни е известно — каза Макгрийви. — А после?

Джад се поколеба преди да отговори.

— Карах из околността.

— Къде по-точно?

— Из Кънектикът.

— Къде спирахте да вечеряте? — запита Макгрийви.

— Никъде. Не бях гладен.

— И никой не ви видя?

Джад размисли за секунда.

— Предполагам, че не.

— Може би сте спирали на някоя бензиностанция да заредите колата? — предположи Анджели.

— Не — каза Джад. — Никъде не съм спирал да зареждам. Какво значение има къде съм ходил вечерта? Хансън е бил убит днес преди обяд.

— Връщахте ли се после в кабинета си след като излязохте следобяд? — запита Макгрийви c небрежен глас.

— Не. Защо? — запита Джад.

— Някой е влизал.

— Какво? Кой?

— Не знаем — каза Макгрийви. — Искам да дойдете c нас и да хвърлите едно око. Тъкмо ще ни кажете дали нещо липсва.

— Разбира се — каза Джад. — Кой се обади за това?

— Нощният пазач — каза Анджели. — Държите ли нещо ценно в кабинета си, докторе? Пари? Лекарства? Нещо от този род?

— Съвсем дребна сума пари — каза Джад. — Но наркотични средства не държа. Там няма абсолютно нищо за крадене. Това е някаква нелепост.

— Добре — каза Макгрийви. — Да тръгваме.

В асансьора Еди погледна умолително. Джад срещна очите му и кимна c глава в знак, че го разбира.

Разбира се, помисли си Джад, полицията едва ли ще ме подозира, че съм се вмъкнал c взлом в собствения си кабинет. По-скоро изглеждаше, че Макгрийви иска да го натопи заради загиналия си партньор. Но оттогава бяха минали пет години! Беше ли възможно Макгрийви да е изгарял от ненавист през цялото това време в очакване някой ден докторчето да му падне в ръчичките?

На няколко крачки от входа беше паркирана полицейска кола без опознавателни знаци. Качиха се в нея и потеглиха мълчаливо към кабинета му.

На влизане в сградата Джад се разписа във входната книга. Бигелоу пазачът го изгледа някак странно. Или си го бе въобразил?…

Качиха се c асансьор до петнадесетия етаж и тръгнаха по коридора. Пред вратата на кабинета му стоеше униформен полицай. Той кимна на Макгрийви и отстъпи встрани. Джад понечи да бръкне в джоба си за ключа.

— Вратата е отключена — каза Анджели.

Той я отвори и тримата влязоха вътре.

Приемната беше обърната c главата надолу. Всички чекмеджета бяха измъкнати, а съдържанието им — изсипано и разхвърляно по пода. Джад не вярваше на очите си; беше направо разтърсен от шока.

— Какво мислите, че са търсили, докторе? — запита Макгрийви.

— Нямам представа — каза Джад.

Отиде до вратата към кабинета си и я отвори. Макгрийви се движеше плътно зад гърба му.

И двете ъглови масички лежаха прекатурени, някаква лампа се беше разбила на парчета, а килимът беше облян и просмукан от кръв.

В дъното на стаята лежеше гротескно разчекнатото тяло на Керъл Робъртс. Беше гола. Ръцете й бяха вързани зад гърба със струна от пиано. Лицето, гърдите и половите й органи бяха залени c киселина. Пръстите на дясната й ръка бяха счупени. Лицето й — разбито и отекло, а устата й беше затъкната c мръсна кърпичка.