Сидни Шелдън - Звездите светят над нас

Мисълта, че ще ходи на училище, ужасяваше Лара. През време на краткия си живот тя бе обитавала света на възрастните и почти не бе контактувала с други деца.

Следващия понеделник Дебелата Берта я остави в основното училище „Сейнт Ан“, където отведоха Лара в кабинета на директорката.

Директорката мисис Къмингс беше побеляла жена на средна възраст — вдовица с три деца. Тя огледа дрипаво облеченото момиченце, което стоеше пред нея и усмихнато рече:

— Лара. Какво хубаво име. На колко години си, миличко?

— На шест — тя едва сдържаше сълзите си.

„Детето изпитва ужас“ , рече си мисис Къмингс.

— Е, радваме се, че си сред нас, Лара. Ще ти бъде приятно и ще научиш много неща.

— Не мога да остана тук — изведнъж изтърси Лара.

— Защо?

— Ще липсвам много на татко — тя отчаяно се мъчеше да не се разплаче.

— Е, ще идваш тук само по няколко часа на ден.

Лара се остави да я отведат в класната стая, пълна с деца. Сложиха я да седне най-отзад.

Учителката мис Търкъл усилено пишеше букви на черната дъска.

— С „А“ се пише думата автомобил — каза тя. — С „Б“ — буквар. Кой ще каже какво се пише с „В“?

Една ръчичка се вдигна:

— Вода.

— Много добре, а с „Г“?

— Гора.

— А с „Д“?

— Дете.

— Отлично. Може ли някой да се сети за дума, която започва с „Е“?

— Еба ти! — обади се Лара.

Лара беше най-малката в класа, но на мис Търкъл й се струваше най-възрастна в много отношения. У нея имаше зрялост, която будеше безпокойство.

— Като че ли е възрастен човек, който чака да порасне физически — казваше учителката й на мисис Къмингс.

През първия ден по обед другите деца наизвадиха пъстри кутии с храна, ябълки, курабии, сандвичи, увити в пергаментова хартия.

Никой не се бе сетил да приготви обед за Лара. Мис Търкъл я попита:

— Къде ти е обедът, Лара?

— Не съм гладна — упорито отвърна Лара. — Ядох много на закуска.

Повечето от ученичките бяха добре облечени, с чисти поли и блузи. Няколкото избелели карирани рокли и овехтели блузи, които Лара имаше, й бяха станали малки. Тя се обърна към баща си.

— Трябват ми дрехи за училище.

— Така ли? ’Ми аз да не съм пълен с пари? Поискай нещо безплатно от Армията на спасението.

— Това е милостиня, татко.

Баща й силно я зашлеви през лицето.

Децата в училището знаеха игри, за които Лара не беше и чувала. Момичетата имаха кукли и играчки. Някои бяха готови да играят с нея, но Лара болезнено съзнаваше, че нищо от това не й принадлежи. Имаше и още нещо. В следващите години Лара надзърна в един друг свят, свят, в който децата имаха майки и бащи, а те им даваха подаръци, празнуваха рождените им дни, обичаха ги, прегръщаха ги и ги целуваха. За пръв път Лара започна да разбира колко много й липсва в живота, Това я караше да се чувства още по-самотна.

Пансионът беше друг вид училище. Това бе международен микрокосмос. Лара се научи да познава произхода на наемателите по имената им. Мак бе от Шотландия… Ходър и Пайк — от Нюфаундланд… Шиасон и Окоан — от Франция… Дудаш и Косик — от Полша. Пансионерите бяха дървари, рибари, миньори и търговци. Събираха се в голямата трапезария за закуска и за вечеря и разговорите им очароваха Лара. Всяка група имаше свой тайнствен език.

Хиляди дървари бяха разпръснати из полуострова на Нова Скотия. Дърварите, живеещи в пансиона, миришеха на стърготини, на изгоряла дървесна кора и говореха за тайнствени неща като сечене, рендосване и окастряне.

— Тая година трябва да изкараме почти двеста милиона квадратни стъпки 1 1 Стъпка, или фут = 30, 48 см. — Б.пр. дъски — обяви един от тях по време на вечерята.

— Как може стъпките да са квадратни? — попита Лара.

Избухна силен смях.

— Детенце, квадратна стъпка означава парче дъска с размери стъпка на стъпка и дебелина един инч. Когато пораснеш и се омъжиш, ако искаш да си построиш петстайна къща от дърво, ще ти трябват дванадесет хиляди квадратни стъпки дъски.

— Аз няма да се омъжвам — закле се Лара.

Рибарите бяха друга порода. Прибираха се в пансиона, пропити с мириса на море, говореха за новия опит да се отглеждат риби в Бра д’ор лейк, хвалеха се с улова си на треска, херинга и скумрия.

Но най-много я очароваха миньорите. В Кейп Бритън имаше около три хиляди и петстотин миньори, които работеха в каменовъглените рудници в Линган, Принс и Фейлън. Лара много харесваше имената на мините — „Юбилей“, „Последен шанс“, „Черният диамант“, „Щастливата дама“…