Нали майка му така каза.
През 1939 година Ню Йорк беше Мека за театъра. Депресията свърши. Президентът Франклин Рузвелт обяви, че няма нищо страшно, освен страха и че Америка ще стане най-проспериращата нация в света. Така и стана. Всеки имаше пари за харчене. Трийсет спектакъла се въртяха на Бродуей и почти всеки един от тях беше хит.
Тоби пристигна в Ню Йорк със стоте долара, които получи от майка си. Знаеше, че ще бъде богат и известен. Щеше да прати да я доведат и щяха да живеят в хубав апартамент. Тя щеше да ходи всяка вечер в театъра и да гледа как хората го аплодират. Но засега трябваше да си намери работа. Обходи всички театри на Бродуей, разказваше как е печелил аматьорските конкурси и колко е талантлив. Изхвърляха го. През дните, в които търсеше работа, Тоби се пъхаше по театрите и нощните клубове да гледа най-големите артисти, особено комедиантите. Видя Бен Блу, Джо Е. Люис и Франк Фей. Тоби знаеше, че един ден ще бъде по-добър от всички тях.
Парите му свършиха. Хвана се на работа като мияч. Телефонираше на майка си всяка неделя, рано сутрин, когато тарифата бе по-ниска. Тя разправяше за фурора, предизвикан от бягството му.
— Да беше ги видял само — каза майка му. — Полицаят идва тук всяка нощ с целия отряд. Държи се с нас като с гангстери. Постоянно пита къде си.
— Ти какво му каза? — попита Тоби нетърпеливо.
— Истината. Че си се измъкнал като крадец през нощта и че само да те пипна, ще ти извия собственоръчно врата.
Тоби се разсмя гръмко.
През лятото успя да се хване на работа като помощник при един фокусник, бездарен смешник с вечно сълзящи очи, подвизаващ се под името Великият Мерлин. Играха в няколко второкласни хотела в Кетскилс и работата на Тоби беше главно да товари и разтоварва тежкия реквизит от фургона на Мерлин, а също и да наглежда животинския състав, който включваше шест бели заека, три канарчета и два хамстера. Поради страха на Мерлин, да не „се изядат“ животинките, Тоби бе принуден да живее заедно с тях в стаи с размерите на влаков клозет. Накрая започна да му се струва, че цялото лято е изтъкано от непоносима смрад. Беше напълно изтощен физически от постоянното разнасяне на шкафчета с двойни дъна и преследването на гадинките, които от време на време побягваха. Чувстваше се самотен и разочарован. Седеше, загледан в мръсните малки стаички и се чудеше какво прави тук и как всичко това ще го вкара в шоу бизнеса. Репетираше имитациите си пред огледалото, а публика му бяха миризливите малки животни на Мерлин.
Една неделя в края на лятото Тоби както обикновено позвъни вкъщи. Този път вдигна баща му.
— Тоби се обажда, тате. Как си?
Тишина.
— Ало, чуваш ли ме?
— Чувам, Тоби — нещо в гласа на баща му го накара да замръзне.
— Къде е мама?
— Отведоха я в болница снощи.
Тоби стисна слушалката така, че тя едва не се счупи в ръката му.
— Какво й има?
— Докторът каза, че е инфаркт.
Не! Само майка му не!
— Тя ще се оправи, нали? — крещеше той в слушалката. — Кажи, че ще се оправи, да те вземат дяволите!
Сякаш на милион мили далеч, той чу баща си да плаче.
— Тя… Тя почина преди няколко часа.
Думите заляха Тоби като нажежена до бяло лава. Попариха го, изгориха го, тялото му бе изпепелено. Баща му лъжеше. Тя не можеше да е мъртва. Нали имаха договор. Тоби щеше да стане известен и майка му щеше да бъде до него. Хубавият апартамент я чакаше, и лимузината, и шофьорът, и кожите, и диамантите… Той плачеше толкова силно, че едва си поемаше дъх. Чу далечния глас да казва:
— Тоби! Тоби!
— Тръгвам към къщи. Кога е погребението?
— Утре — каза баща му. — Но не бива да идваш. Те ще те чакат, Тоби. Айлийн ще ражда скоро. Баща й иска да те убие. Ще те търсят на погребението.
Значи не можеше дори да се сбогува с единствения човек, когото обичаше на този свят. Тоби лежа цял ден на леглото, потънал в спомени. Образът на майка му бе толкова жив и ясен. Как готви в кухнята, как му казва какъв важен човек ще стане, как седи в театъра на първия ред и вика: „Майн химел! Какво талантливо момче.“
И как се смее на имитациите и шегите. Как стяга куфара. „Когато станеш голяма звезда, ще пратиш да ме вземат.“ Лежеше, онемял от мъка и мислеше. „Няма да забравя този ден. До края на живота си. Четиринайсети август 1939 година. Най-важният ден в живота ми.“
Беше прав. И не заради смъртта на майка си, а заради нещо, което ставаше в Одеса, щата Тексас, на хиляда и петстотин мили от него.
Болницата бе безлично четириетажно здание с цвят на милосърдие. Цял зайчарник с клетки, в които поставяха диагноза, облекчаваха, лекуваха, а понякога и погребваха. Медицински супермаркет, имаше по нещо за всеки.
Читать дальше