Сидни Шелдън - Непознат в огледалото

Холивуд беше тройно ограден цирк, пълен с диви, безумни личности — минно поле, върху което танцуваше парад на идиотите. Повечето актьори, режисьори и продуценти бяха егоцентрични мегаломани — неблагодарни, похотливи и зловредни. Но за Сам важното бе да имат талант. Другото нямаше значение. Талантът бе вълшебен ключ.

Вратата на кабинета се отвори и Люсил Елкинс, секретарката на Уинтърс, влезе с дневната поща. Люсил беше твърда сплав, един от малкото компетентни професионалисти, които оставаха вечно и гледаха как шефовете им идват и си отиват.

— Клифтън Лоурънс е тук и иска да ви види.

— Покани го да влезе.

Сам обичаше Лоурънс. Той имаше стил. Фред Алън бе казал: „Цялата искреност на Холивуд би се побрала в пъпа на комар и пак ще остане място за четири сусамени зрънца и едно сърце на театрален агент.“

Но Клиф Лоурънс беше по-искрен от другите агенти. Той беше холивудска легенда, и списъкът на клиентите му представляваше каймака на „Кой кой е“ в областта на шоу бизнеса. Държеше самостоятелен офис и беше постоянно в движение. Обслужваше клиенти в Лондон. Швейцария, Рим и Ню Йорк. Беше на „ти“ с всички важни холивудски чиновници и всяка седмица играеше карти с шефовете на три студия. Два пъти годишно наемаше яхта, събираше половин дузина красиви „модели“ и канеше най-високопоставени лица от студията на едноседмичен „риболов“. Клифтън Лоурънс държеше напълно мебелирана и вечно заредена вила край брега в Малибу, която беше на разположение на приятелите му по всяко време. Клифтън живееше в ползотворна за всички симбиоза с Холивуд.

Сам вдигна поглед, когато вратата се отвори и Лоурънс се вмъкна вътре, елегантен в прекрасно ушития си костюм. Той отиде до Сам, протегна ръка с идеално поддържани нокти и каза:

— Минах просто да кажа здравей. Как вървят нещата, драги?

— Да кажем, че ако дните бяха кораби, днес щеше да е „Титаник“.

Клифтън Лоурънс издаде състрадателен звук.

— Какво мислиш за снощния преглед? — попита Сам.

— Отрежи първите двайсет минути, сложи друг край и ще имаш голям хит.

— Печелиш дъвка — усмихна се Сам. — Точно това правим в момента. Имаш ли да ми продадеш някой от клиентите си днес?

Лоурънс се намръщи.

— Съжалявам. Всички работят.

Беше вярно. Отбраната листа на Клифтън Лоурънс от суперзвезди, гарнирана с режисьори и продуценти, се радваше на постоянно търсене.

— Ще се видим на вечеря в петък, Сам — каза Клифтън. — Чао.

Обърна се и излезе.

Гласът на Люсил се разнесе от интеркома.

— Далас Бърк е тук.

— Прати го насам.

— Мел Фос също иска да ви види. Казва, че е спешно.

Мел Фос беше шеф на телевизионната секция към „Пан Пасифик Студиоус“.

Сам погледна настолния календар.

— Кажи му, че го чакам на закуска утре в осем. В зала „Поло“.

Телефонът в другата стая из звъня и Люсил го вдигна.

— Кабинетът на господин Уинтърс.

Непознат глас каза:

— Здравейте, големия там ли е?

— Кой се обажда, моля?

— Кажете му, че го търси едно старо другарче — Тоби Темпъл. Заедно служихме в армията. Каза ми, ако мина към Холивуд, да се обадя и аз се обаждам.

— Господин Уинтърс има среща. Да му кажа ли да ви се обади по-късно?

— Може — даде й телефонния си номер, а Люсил го изхвърли в коша за боклук. Номерът със старото другарче от армията беше твърде стар за нея.

Далас Бърк беше един от пионерите-режисьори в киноиндустрията, филмите му се прожектираха във всеки колеж, който има киноспециалност. Половин дузина от ранните му филми бяха обявени за класика и като че ли нямаше някой от тях, който да не е наречен брилянтен или новаторски. Бърк вече прехвърляше седемдесетте години и някога солидната му фигура се бе смалила дотам, че дрехите сякаш се ветрееха около него.

— Радвам се да те видя отново, Далас — каза Сам на влизащия възрастен мъж.

— Да, хубаво е, че се виждаме, момче.

Бърк посочи човека до себе си.

— Познаваш ли агента ми?

— Разбира се. Как си, Питър?

Тримата седнаха.

— Чух, че ще ми разправяш нещо — обърна се Сам към Далас Бърк.

— Това е нещо прекрасно — в гласа на стареца се прокрадваше вълнение.

— Умирам да го чуя, Далас — каза Сам. — Давай.

Далас Бърк се облегна и започна да говори.

— Кое вълнува най-много хора по света, момче? Любовта — така ли? Добре. Тук става дума за най-святата любов — на майката към детето.

Гласът му ставаше все по-силен, докато задълбаваше в историята.

— Значи, откриваме в Лонг Айланд с деветнайсетгодишно момиче, което работи като секретарка за едно богато семейство. Парите — от едно време. Отваря ни възможност за лъскаво минало, ясно ти е за какво говоря? Висшето общество — това, онова. Мъжът, за когото работи е женен за плоскогъза аристократка. Той харесва секретарката и тя — него, въпреки че е по-стар.